Двамата каубои Тед и Карл се бяха измъкнали от града още като чуха, че Чандос: е тръгнал да ги търси, но бяха попаднали право в ръцете на Скачащия вълк. По-късно Чандос беше спипал Синсинати, а след него и Кърли — и двамата бяха мъртъвци.
Чандос се стремеше да се добере най-вече до Уейд Смит, който все успяваше някак да му се измъкне до този момент, по същия начин както и Деър Траск — другият от двамата оцелели от шайката.
Джон Хендли доброволно беше предложил услугите си и от него те научиха повече, отколкото бяха научили от онзи дебел фермер, преди да го убият. Всъщност той им каза каква е била ролята на всеки в онази касапница. Траск беше убил младата жена на Скачащия вълк и индианецът нямаше да си намери място, докато не го види мъртъв. По същия начин Чандос пък нямаше да спре да преследва Смит, докато не го спипа. Ако се случеше да попадне на Траск и да не може да го предаде на Скачащия вълк, той щеше да го убие вместо приятеля си. Но точно Уейд Смит беше човекът, който беше изтезавал Бялото крило, преди да й пререже гърлото, и затова Чандос го искаше само за себе си.
Всичките индианци от малкия отряд се движеха заедно, когато това беше възможно. Заедно бяха в Аризона, където Чандос откри Кърли, кръстосвали бяха Тексас с конете си, бяха стигнали до Ню Мексико, а оттам на север — чак до Небраска, следвайки една или друга следа. Когато препускаха в прерията. Чандос беше един от тях, но като наближеха някой град, трябваше да се разделят и той се превръщаше в бял мъж. Този път другарите му бяха дошли с него до Тексас и той щеше да се върне при тях, ако не беше Къртни.
— Нямаше го в Нютън — каза Чандос тихо.
— И сега какво?
— Чух, че Смит се криел в Париж, Тексас.
— А жената? — след кратка пауза запита Скачащия вълк.
— Тя също отива в Тексас.
— При това положение не вярвам да искаш да ти правим компания по време на пътя.
Чандос се ухили.
— Не мисля, че тя ще може да разбере. Днес беше доста уплашена, като те видя. А ако види и останалите, направо ще изпадне в истерия и аз си знам как ще се оправям с нея.
— Тогава знай, че сме наблизо, ако имаш нужда от нас — каза Скачащия вълк и изчезна така тихо, както беше дошъл.
Чандос остана още известно време загледан в черното небе над главата си. Усещаше някаква празнота. Щеше да изпитва това чувство, докато не умре и последният от убийците на неговите близки. Само тогава скъпите на сърцето му покойници щяха да заспят и той щеше да спре да чува техните писъци в съня си.
Беше премръзнал до мозъка на костите си, когато чу, че някой го вика по име. Това вече не беше сън. Внезапно Чандос изпита такъв силен страх, какъвто не беше изпитват от деня, когато беше пристигнал в индианския лагер.
Той хукна. Тичаше с все сила, докато стигна при нея.
— Какво има? Случило ли се е нещо?
Къртни се хвърли към него, като се притисна плътно до гърдите му.
— Извинявай — едва успя да каже тя, скривайки лицето си в неговото рамо. — Събудих се, а тебе те нямаше. Нямах намерение да викам, наистина нямах, но си помислих, че си ме изоставил тук Чандос, аз… аз така се изплаших. Няма да ме оставите наистина, нали?
С едната си ръка той отметна главата й назад и силно я целуна. Устните му, които дотогава й се струваха толкова чувствени, грубо се впиха в нейните. Нямаше и капка нежност нито в целувката му, нито в начина, по който я беше прегърнал.
След първия момент на пълно объркване тя почувства и още нещо — онова особено усещане под лъжичката, което беше изпитвала и друг път.
Когато се усети, че всъщност самата тя удължаваше мига на целувката, като силно се беше притиснала към него, Къртни понечи да го пусне и да се отдръпне назад, но не го стори. За нищо на света не й се искаше тази целувка да свърши.
Но всяко хубаво нещо си има край. Най-после Чандос отслаби прегръдката си и дори я отстрани от себе си на една ръка разстояние.
Къртни се смая като видя напрежението в небесносините му очи. Малко късно беше да се удивлява на своето поведение, но начинът, по който се държеше Чандос, определено я учудваше. Тя неволно повдигна ръка и докосна устните си.