Тя се отдалечи, без да го остави да й отговори. Мразеше го повече от другите, защото се беше възползвал от слабостта й, за да я наплаши до смърт, а после й беше вдъхнал малка надежда, за да я разбие на пух и прах след това. Те всичките бяха отрепки, но той беше по-жесток от другите.
Тя се приближи до Чандос и хвърли пистолетите на земята зад гърба му, като задържа своя колт в ръката си.
— Знам, че в този момент не ти е много до моите благодарности — тихо каза тя, бързо го прегърна и се притисна към гърба му. — Но трябва да знаеш, че бях страшно щастлива в мига, в който ти се появи.
— Цялата си мокра — промърмори той.
— Тъкмо се къпех, когато те дойдоха.
— С дрехите ли?
— По бельо, естествено.
— Естествено — повтори той и се ухили.
А малко по-късно и Къртни, и другите останаха като гръмнати, когато, каза тихо:
— Изчезвайте, докато още можете да шавате.
Той ги пускаше да си отидат!
19.
Въпреки че не беше пълнолуние, беше достатъчно светло и луната хвърляше сребърни отблясъци във водата на големия поток, който се вливаше в Арканзас, и Къртни можеше ясно да вижда четиримата мъже, които се мъчеха да преминат през реката. Тя стоеше заедно с Чандос на брега и наблюдаваше как конете се бореха с водата. Бързото течение събори Ханчет от седлото. Девойката си помисли, че с ранената си ръка той трудно ще успее да се добере до отсрещния бряг, но за нейно учудване и той, и конят му успяха да преминат невредими. Ханчет и другите двама се отправиха на север към Канзас. Къртни и Чандос постояха още малко, докато конниците се изгубиха от погледа им.
А след това Чандос се зае да одере двете катерици, които беше хванал, като че ли нямаше нищо необичайно в това, че Деър Траск виси завързан за едно дърво встрани от огнището. Той явно ги беше уловил с голи ръце, защото по тях нямаше следи от куршум, а и той не беше стрелял, докато беше на лов. Сложи ги да се пекат върху огъня, след това отвори консерва с боб и свари още кафе. Къртни седна наблизо до него и се загледа в Деър Траск. Чувстваше се изтощена.
Чандос беше казал на другите мъже, че Траск няма да си тръгне с тях. Беше го нарекъл с цялото му име, като с това показа, че го познава отпреди, след това накара Ромеро да завърже ръцете и краката му със собствената му риза и с панталоните му. Изпрати Къртни да вземе въжето от седлото му и тя едва не се загуби, докато открие къде Чандос е оставил Шуърфут.
Тя доведе и двата коня, подаде въжето на Чандос и застана до него. Той нареди на Ромеро да завърже въжето за китките на Траск, като го предупреди, че ако не го върже достатъчно здраво, може да падне и да си счупи краката. Когато Чандос довлече вързания към най-близкото дърво, стана ясно какво е намислил. Той преметна въжето на един клон, издигна Траск на няколко метра от земята и го остави да виси така.
— Ще го убиеш ли? — попита Ромеро.
— Не, но ще трябва да се поизмъчи малко заради постъпката си.
— Но той не ти е сторил нищо. senor.
— Така е. Но не одобрявам това, което щеше да направи на госпожицата. Виждаш ли, никой освен мене няма право да я докосва.
Ромеро погледна Къртни, като се питаше дали не го беше излъгала за отношенията й с Чандос, и след това се обърна към него.
— Мисля, че причината не е само жената, но и това, за което си търсил моя amigo, si?
Чандос не отговори. Изведе конете на стрелците, като преди да им подаде поводите извади пушките от седлата и заедно с пистолетите ги хвърли в реката.
Мъжете вече си бяха заминали, а Деър Траск продължаваше да виси на дървото със запушена уста. Беше започнал да крещи на своите хора да се върнат да го вземат и на Чандос му беше омръзнало да го слуша. Къртни съзнаваше, че така както виси, разпънат на дървото, сигурно изпитна ужасни болки. Раните му продължаваха да кървят, дори и тази, която беше превързана на две на три.
Къртни не го съжаляваше, дори мислеше, че и това му е малко, но не можеше да понесе подобна гледка. Знаеше, че щеше да се чувства по съвсем друг начин, ако той я беше изнасилил и ако Чандос беше мъртъв, но въпреки това не можеше да изпитва удоволствие от това, че негодникът страда.
Дали и с Чандос беше същото? Не можеше да се каже. Лицето му беше непроницаемо както обикновено. Той приготви яденето и невъзмутимо изяде вечерята си, като през цялото време безмълвно наблюдаваше Траск.
Когато Къртни се опита да го заговори, той й нареди да пази тишина, за да може да чуе, ако останалите са решили да се върнат отново. Тя го послуша.