— Ти стенеше от удоволствие.
— Така ли? — Остана изненадана, че гласът й успяваше да звучи така безстрастно.
Той се усмихна и я целуна. Устните му бяха нежни и възбуждащи.
След малко тя си пое дъх.
— Сега си мил.
— Преди малко не искаше да съм такъв, котенце — каза й той и истината в думите му я накара да се изчерви. — Но сега това ти харесва, нали?
Беше твърде объркана, за да му отговори. Той се обърна по гръб и я дръпна върху себе си. Гърдите й приятно се притискаха в неговите. Усети лекия полъх на вятъра и потрепери.
— Студено ли ти е?
— Само малко, но недей да ставаш.
Тя го задържа леко с ръка. Едва ли беше толкова силна, за да спре мъж като него, но този път се получи. Той я заслони с ръцете си.
— Чандос?
— Кажи, коте.
Настъпи пауза, през която тя се мъчеше да подреди мислите си, и накрая се обади:
— Не можеш ли да ме наричаш Къртни?
— Канеше се да попиташ нещо друго, нали?
Така беше.
— Мислиш ли, че вече е умрял? — гласът й прозвуча колебливо и някак по детски.
— Да — излъга той.
Пръстите й се плъзнаха по косъмчетата на гърдите му. Тя отново замълча, чудейки се дали да попита наистина ли трябваше Хубавеца да умре по такъв жесток начин. Но в същото време тя изпитваше и първичното въодушевление на жена, която знае, че мъжът, когото обича, е отмъстил за нея.
— Чандос?
— Да.
— Ти наистина дойде сам за мене, нали?
— Да не би да искаш да събера цяла шайка? — сухо я пресече той.
— Не, разбира се, че не. Но зная, че твоят приятел Скачащия вълк беше наоколо. Не вярвах, че самичък ще успееш да ме намериш.
Мускулите на гърдите му се напрегнаха и тя разбра, че е засегнала мъжкото му самочувствие, след като той така безспорно го беше защитил.
— Значи си си мислила, че няма да съм в състояние да те защитя? Затова ли не си направи труда да ме извикаш на помощ, когато те хванаха?
Къртни въздъхна.
— Извинявай, но знаеш, че не беше в цветущо здраве — отбраняваше се тя. — Боях се да не те убият.
— Би се учудила, ако знаеш какво може да направи един мъж, стига да има достатъчно сериозна причина. Не ти ли го казах онази нощ?
— А каква беше твоята причина, Чандос? — попита тя предизвикателно. Знаеше, че въпросът й е малко нагъл.
— Плащаш ми, за да те пазя, или и това си забравила?
Разочарованието заседна като буца на гърлото й. Да, плащаше му. И това ли беше единствената причина? Понечи да стане, но той веднага я задържа.
— Никога не ме подценявай, котенце! — гласът му беше топъл и от това тя изпита известно облекчение.
Ръката му я погали по бузата и се зарови в копринените й коси. Той притисна лицето й към гърдите си.
Все пак и това, че не искаше да я пусне, беше нещо. Но тя желаеше от него повече. Много повече. Да я обича.
— Недей да ми се сърдиш. Чандос. Ти ме намери. Всъщност никога не съм се съмнявала, че ще го направиш — увери го тя, а след това попита: — Значи ти наистина си се оправил от ухапването?
— Как можеш да ме питаш за това точно сега?
Тя се притисна към него, като се питаше дали той усеща топлината, която се разливаше по лицето й.
— Имам предвид… дали те боли още?
— И още как.
И въпреки това се беше вдигнал, за да я спаси. Тя се усмихна, без да знае, че той можеше да усети движението на устните й върху кожата му. Пръстът й разсеяно очертаваше кръгчета около връхчето на гръдта му.
— Чандос?
— Сега пък какво има?
— Какво ще стане, ако забременея?
Той изпусна тежка въздишка.
— А ти бременна ли си?
— Не зная. Твърде рано е да се каже — тя се поколеба. — Но какво ще стане, ако съм?
— Ако не си, значи няма за какво да се безпокоиш — След продължителна пауза той продължи. — А пък, ако си бременна, нищо не може да се направи. Бременна си и толкоз.
Това беше напълно незадоволителен отговор.
— Ако съм бременна, би ли се оженил за мене?
— А ти би ли могла да живееш с мъж като мене? Непрекъснато на път, без да се спираш на едно място за повече от няколко дни?
— Така не се създава семейство — отбеляза тя с раздразнение в гласа.
— Да, така е — заключи той, след което я отмести от себе си и стана.
Тя се разкъсваше от гняв и разочарование, докато следеше с поглед как се облича, а след това как отвежда коня си, за да го разседлае. Пътьом Чандос откачи навитата си на руло постелка за спане от седлото на коня и я хвърли на земята. Девойката приседна на нея и продължи да гледа към него. Колко студен и безчувствен можеше да бъде!
30.
Къртни беше свикнала с дългите преходи дотолкова, че дори когато изминаваха по двайсет и пет, трийсет мили на ден, вече не й излизаха болезнените мехури, за които я беше предупредила Мати. Но тя беше сигурна, че след днешния ден пак ще се появят Чандос яздеше пред нея с всички сили, за да навакса времето, което бяха изгубили, и девойката започна да се пита дали той не прави това само за да я поизмъчи.