Annotation
Обхванала три поколения и половината свят, „Дивото цвете“ е шеметна, романтична и убедителна история за две жени, които споделят наследство от тайни, мъка, кураж и любов.
Ема Блексланд-Хънтър, прима балерина в Лондон, е на съдбовен кръстопът, след като случаят внезапно слага край на бляскавата ѝ кариера. Принудителната почивка я кара да направи равносметка на живота си и тя осъзнава, че погрешно е вземала славата и успеха за любов и удовлетворение. Оставена без избор, тя се връща в Австралия, за да получи странно наследство: къща в изолиран селски район на остров Тасмания. Убедена, че е натрапено дразнещо бреме, Ема се готви да напусне „Дивото цвете“ и да продаде имота. Но не подозира какво ще открие там… Много години преди това Бийти Блексланд също се е озовала на кръстопът — малко преди да навърши деветнайсет, Съдбата я отвява на другия край на света бременна от женения си любовник и абсолютно сама срещу тежките изпитания. В битката с предразсъдъците, алчността и хорската завист тя най-сетне постига своя успех — но само след като тръгва по необичаен път, изпълнен с опасности и загуби. Бийти вярва, че уроците, които е научила от живота, един ден ще са важни за Ема и иска да е сигурна, че сърцето на момичето ще остане отворено за любовта, независимо какво ѝ поднася животът. Имението „Дивото цвете“ е ключ към тази надежда — магията на дивата австралийска пустош ще помогне на Ема да намери своя път…
„Дивото цвете“ е изключително въздействащ роман с наситена атмосфера и ярки, забележителни характери — романтична сага за силата да се бориш, да поемаш рискове, да започваш отново и да вярваш в себе си. Тя е покоряващ разказ за това как да разбереш какво наистина искаш повече от всичко на света и да откриеш, че отговорът може изобщо да не е онова, което си очаквал…
Пролог
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
Епилог
notes
1
Пролог
Сидни, 1989 г.
Момичето танцуваше.
Десен крак, па дьо ша. Десен крак, пти жете.
— Ема, баба ти те попита нещо.
— Хм? — Ляв крак, па дьо ша. Ляв крак, пти жете. Отново и отново по застлания с паркет под, от един слънчев лъч към следващия. Тя обичаше къщата на баба си, особено музикалната стая, където слънцето проникваше през прозрачните завеси и имаше достатъчно място да танцува и танцува.
— Ема, казах…
— Остави я, скъпа — намеси се баба ѝ с тих, мелодичен глас. — Приятно ми е да я гледам как танцува.
Десен крак, па дьо ша…
— Ако упражняваше маниерите си така упорито както танцуването, нямаше да са я изключили от две училища досега.
Десен крак, пти жете…
Баба ѝ се подсмихна.
— Само на единайсет е. Има предостатъчно време да се учи на маниери, когато порасне. А ти все настояваш да я вкараш в онези снобски училища.
Ляв крак, па дьо ша…
— Не, не, не! — тропна с крак Ема. Дълбоко вдишване. И отново. Ляв крак, па дьо ша. Ляв крак, пти жете… Тя осъзна тишината в стаята и вдигна очи, очакваше, че е останала сама. Но баба ѝ още беше там, в едно дълбоко кресло до голямото пиано, и я гледаше. Ема разтърси ръце, изправи гръб и погледна назад. На стената висеше голяма картина на евкалипт по залез: любимата картина на баба ѝ. Всъщност Ема не разбираше как някой може толкова да се интересува от някакво си дърво, но я харесваше, защото баба ѝ я харесваше.
— Помислих, че си излязла — каза Ема накрая.
— Не, гледах те. Майка ти излезе преди десет минути. Мисля, че е с дядо ти в градината. — Баба ѝ се усмихна. — Определено обичаш да танцуваш, нали?
Ема само кимна. Тя още не бе научила дума, с която да опише чувството, докато танцува. То не беше любов, беше нещо много по-голямо и много по-важно.
Баба ѝ потупа дивана до себе си.
— Седни за малко. Дори примабалерините трябва да си почиват.
Ема трябваше да признае, че прасците я болят, но това беше без значение. Тя жадуваше за болящи мускули и кървящи палци. Това беше знак, че става по-добра. Все пак беше много мило от страна на баба ѝ, че я е гледала през цялото това време, така че тя прекоси стаята и седна. Някъде дълбоко във вътрешността на къщата се чуваше музика: стара песен, която баба ѝ обичаше. Ема определено предпочиташе баба си пред дядо си. Дядо ѝ беше все зает, най-често с градината си. Ема знаеше, че баба ѝ и дядо ѝ са важни хора с много пари, макар че не се интересуваше много от това какво правят. Баба ѝ беше забавна, а дядо ѝ — скучен, и толкова.