— Хенри не е замесен, нали? — Били работеше в счетоводството като шеф на Хенри в корабната компания.
Кора поклати глава.
— Не, Хенри не е такъв. Но Били, той си е мошеник от край време. Ще се радвам да му видя гърба.
Бийти се насили да се усмихне.
— На Теди ще му липсва. Ще се чувства самотен.
— Теди ще е добре — измърка Кора, като вдигна вежди многозначително. — Няма да се отдалечавам от него.
Бийти не можа да я погледне. Защо се случи на нея да забременее, а не на Кора? Несправедливостта я изгаряше и тя внезапно изпита нужда да се махне от Кора с нейния перфектен плосък бюст и гладък корем. Тя се обърна и бързо се отдалечи, разблъсквайки хората по пътя си. Кора ѝ извика заповеднически, несвикнала да я зарязват, но тя игнорира гласа на Кора, гласовете на всички останали, смеха, нетърпеливата тълпа.
В този момент той я хвана.
— Бийти?
— Хенри! — Гласът ѝ прозвуча полуоблекчено, полуизплашено.
— Какво има? Пребледняла си.
— Аз… — Тя се опита да се стегне. — Трябва да говоря с теб. Веднага.
— Ами че ти говориш с мен.
— Искам да кажа… за нещо важно. — Тя се огледа наоколо притеснено. — За нещо лично.
Веждите му се смъкнаха, изражение, което ѝ бе толкова познато. Обичаше сериозното му лице, интелигентните му очи. Обичаше ги толкова много, че я болеше. Опита се да се надява. Той щеше да знае какво трябва да се направи. Щеше да ѝ помогне.
— Ами добре тогава — рече той и я хвана нежно за китката. Те отидоха до задната стаичка и Хенри отвори вратата, колкото да открие друга двойка, полуоблечена, на дивана. Изруга тихо и побърза да затвори.
— Навън — каза той, без да я пуска.
Поведе я през тълпата и надолу по стъпалата. Твърдите му пръсти вдъхваха увереност и Бийти започна да се чувства странно спокойна, сякаш сънуваше. Нощният въздух беше студен, а тя не си беше взела палтото. Можеше да надуши приближаващия дъжд, силната миризма на газове от автобус по Дъглас стрийт.
— Е, какво толкова има? — попита Хенри. Той я погледна със спокойните си сиви очи и тя се наслади на момента. Беше лудо влюбена в него; любовта щеше да разреши всичко. В този миг се вдигна студен бриз и ѝ напомни, че е с голи ръце и с бебе в корема.
— Хенри, бременна съм.
Той замръзна. Като статуя. Дори в тъмното можеше да види как зениците му се свиват. За първи път, откакто го познаваше, Хенри изглеждаше несигурен. Мина една секунда, после втора и неясната ѝ увереност се стопи. Той не помръдна, не каза дума. Тя усети парене от приближаващи сълзи, после топлото облекчение от тях и как избликват и потичат по страните ѝ.
— О, Бийти — произнесе той накрая толкова меко и толкова нежно, че това я ужаси.
— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам. — Сякаш вината бе само нейна, сякаш имаше нещо лошо и погрешно в нея, което я е накарало да забременее. Сякаш той нямаше нищо общо с това.
— Не, не. Аз съжалявам — въздъхна той. — Не мога… — Наведе глава, набръчквайки основата на носа си. След това се съвзе отново и срещна очите ѝ. — Скъпа, женен съм за друга. Знаеш го.
Кръвта изстина във вените ѝ.
— Но… какво ще стане с мен?
— Моли ми е съпруга. Не е толкова лесно да…
— О, Боже. О, Боже. — Бийти се дръпна от него, всичките ѝ инстинкти я караха да бяга.
Но той я хвана, придърпа я към себе си, покри мокрото ѝ от сълзи лице с целувки.
— Обичам те, обичам те. Но това е истината. Моли никога няма да ми даде развод.
— А аз какво да направя? — изхлипа Бийти. — Вече изгубих работата си. Не мога да се грижа за себе си, камо ли за бебе.
— Ще ти помагам, ако мога — каза Хенри. — Моля те, успокой се и говори тихо, скъпа. Моля те, успокой се. Кажи ми сега: някой друг знае ли?
— Кора — призна тя.
— Казала ли е на Теди?
Бийти поклати глава.
Хенри си пое дълбоко въздух.
— Ето как ще стане. Ще се качим горе и ще ти облечем палтото, след това ще кажем на всички, че не си добре и ще се прибереш вкъщи. След което известно време няма да се появяваш в клуба.
— Но…
— Нуждая се от време. За да организирам нещата — каза той. — Вярваш ми, нали?
Огромна празнота се отвори в нея. Тя не му вярваше. Разбира се, че не му вярваше. Това беше причината да протака толкова дълго и да не му казва. Да агонизира.
— Ще направиш ли каквото ти казвам? — попита той.
Какъв избор имаше? Тя кимна, но не можа да намери сили да каже „да“.
* * *
Минаха две седмици, а още нямаше и дума от Хенри. Всеки ден тя падаше все по-дълбоко и дълбоко в кладенеца на отчаянието. Всяка сутрин се обличаше и излизаше от апартамента, така че майка ѝ и баща ѝ да не разберат, че вече няма работа. Разбира се, накрая щяха да научат, когато майка ѝ пребъркаше чантата ѝ за пари и не намереше нищо. Денем Бийти ходеше, докато краката ѝ се подуят, и накрая неизменно се озоваваше на Глазгоу грийн. Навсякъде кълнеше нов живот. Силните, зелени вейки на брезата и на липите; дивите цветя, които разцъфваха покрай бреговете на Клайд; гордите гъски с процесията от тромави малки патета. И вътре в нея също. Детето ѝ нежно помръдваше в корема ѝ, който все по-видимо нарастваше и се закръгляше.