— Почти единайсет е — каза ѝ тя със смях. — Не казвай на Моли.
Луси се разсмя.
— Непослушна мами.
Бийти седна на ръба на леглото, наслаждавайки се на хладната тъмнина в спалнята на Луси след ярката топлина в дневната.
— Липсва ли ти Моли?
Луси кимна.
— Най-много ми липсва тате. А когато съм при него, ми липсваш ти. Не е честно. Където и да съм, все някой ми липсва.
Бийти отметна искрящата ѝ червена коса от челото.
— Съжалявам, миличка.
— Знаеш ли, понякога преиначавам тази история в главата си. И в нея Моли умира, а ти и тате разбирате, че още се обичате. После всички се събираме заедно.
Бийти трябваше да потисне смеха си.
— Не бива да искаш Моли да умира.
— Не го искам, изобщо не го искам! — извика Луси. — Само си го мисля понякога. И знам, че ще ми е тъжно и Моли ще ми липсва, но ако ти, татко и аз сме заедно, може би не бих имала нищо против.
Бийти ѝ се усмихна в тъмното.
— Съжалявам, Луси, но това е просто история. Двамата с татко ти никога вече няма да се съберем.
Луси кимна тъжно.
— Знам. — След това помисли малко, преди да добави: — Но някога си го обичала, нали?
— Да, разбира се. — Бийти се опита да си спомни какво чувстваше тогава.
— Защото аз попитах и него, и той ми каза, че те е обичал много. Някога. И че усмивката ми е също като твоята.
По някаква причина тези мисли изпълниха Бийти с меланхолия. Да, бяха се обичали. Глупава любов. И бяха създали това прелестно дете, след което не бяха направили нищо, освен да се карат за него.
— Но Моли чу — продължи Луси. — И много се ядоса. Никога не съм я виждала толкова ядосана.
Бийти не знаеше как да обясни ситуацията на дъщеря си, така че замълча. Момиченцето беше само на девет. Може би когато станеше дванайсетгодишна, Бийти щеше да ѝ разкаже цялата история. И се надяваше, че Луси няма да я съди прекалено строго.
— А сега е време да спиш — каза Бийти.
— Само още едно нещо, мами. Татко сега си има Моли, а ти си нямаш никого.
— Не ми трябва никой. Оправям се чудесно и сама.
— Това е добре. — Луси се обърна на една страна. — Защото не искам друг татко.
Бийти я потупа по рамото и стана, дръпна завесите, за да блокира упоритата звездна светлина, и се върна долу.
Мат, Пит и Чарли бяха отишли в бараката, а Росела и семейството ѝ се приготвяха да си тръгнат. Щяха да приютят Михаил и Катрин за през нощта, тъй като автобусът за Лонсестън спираше близо до задната им ограда. Гледката на чантите на Михаил, изправени до входната врата, накара очите ѝ да се изпълнят със сълзи. Сред вихрушката от оживление и гласове, тя го намери.
— Довиждане, стари приятелю — каза тя и стисна ръката му здраво. — Ще ми липсваш.
— А-а, бързо ще ме забравиш.
— Никога. Никога.
Той наведе глава и целуна кокалчетата на ръката ѝ.
— Ти си най-добрият шеф, който съм имал някога.
— Хайде, Михаил — извика Катрин. — Превозът ни тръгва.
— Идвам, идвам — отвърна той дрезгаво. След това се наведе близо до Бийти, така че никой да не чуе, и каза: — Най-голямото щастие е да си влюбен.
— Много се радвам за теб.
— Надявам се ти също да го изпиташ.
Бийти се усмихна несигурно.
— Е, аз…
— Не би трябвало да го издавам. Той ми го каза преди една, може би преди две години и не съм си позволявал да го спомена. Но винаги съм вярвал, че ти и Чарли ще се влюбите.
Бийти усети, че лицето ѝ пламва.
— Чарли ти е казал да не ми казваш това?
Михаил кимна важно.
— Загрижен е за твоята репутация. — Той изсумтя. — Казвам му, че Бийти не я е грижа много за репутацията. Не бива. Имаш мозък, имаш и пари. И си много красива. — Той се отдръпна и се усмихна на Катрин. — Макар и не чак толкова, колкото бъдещата ми съпруга.
Катрин направи нетърпелив жест. Дъщерята на Росела, Лизи, хленчеше от умора.
— Време е да тръгваме, време е да тръгваме — пропя Катрин.
— Сбогом — каза Михаил.
— Но не завинаги — отвърна Бийти.
Шумът се отдръпна и вратата се затвори.
Бийти се върна в дневната, събра чашите и чиниите, избърса пепелта от цигарите върху масата. Бавно, грижливо подреди стаята, потупвайки възглавниците. Включи радиото. Коледни песни. Каква прекрасна промяна от дневните приказки за Хитлер и Чърчил.
Какво беше казал Чарли на Михаил и защо? Наистина ли е имал чувства към нея и ги е скрил в някакъв погрешно разбран опит да я предпази от мнението на града? Беше объркана. Беше похабила толкова време да се самоубеждава, че любовните ѝ чувства изобщо не са такива: че са само глупава прищявка на самотна жена. Какво трябваше да направи сега?
Но Чарли вече се беше отчуждил от нея. В един момент, онази нощ, когато Михаил беше болен, двамата бяха близки. На няколко сантиметра един от друг. Онази дълга нощ на истории и тайни сега изглеждаше толкова отдавна; след нея ролите им във фермата се бяха определили далече един от друг. Той беше в бараката с момчетата, тя вкъщи със сметките и новата си шевна машина. Със сигурност не можеше да се прокара мост над тази бездна. Прокле се, задето беше решила, че мнението на някакви празноглави еснафи в Люинфорд е много по-важно от чувствата, които изпитва към него.