Горещият вятър духна в шапката ѝ и тя вдигна ръка да я задържи. Пресече улицата и натисна звънеца. Лео отвори и я покани вътре на хладно.
— Бийти! Колко се радвам. Изглеждаш прекрасно. Влез, влез.
Той я въведе в малък кабинет с лакирани дъски на пода и дъбово бюро, което не пасваше много на стаята. Беше избутано плътно до един прозорец, който гледаше към канавка с избуяли храсти. Брадата на Лео сега бе почти напълно сива, а пръстите му пожълтели от никотин. Кабинетът му миришеше силно на тютюн.
Известно време разменяха обичайните любезности, но после той я попита как е Луси. Бийти започна направо.
— Точно за това съм тук. Искам пълно попечителство. Ще го заведа в съда, ако трябва.
Лео кимна.
— Това може да се окаже скъпо.
— Мога да си го позволя.
— Но може да не спечелиш. И да ти намалят достъпа. Съдът няма да погледне благосклонно на теб. Той е женен, а ти не си.
— Едно момиче трябва да живее при майка си.
Лео сякаш се канеше да каже нещо, но се спря.
— Предупрежденията ми от последния път, когато разговаряхме, още важат — каза той вместо това.
— Знам. Но искам да го направя. Имам минало и не се гордея с него. Но и Хенри има минало. Мога да призова свидетели, ако е необходимо. Били Уайлдър, Дорис Пени, жените, които държаха магазина, където беше натрупал всичките си дългове. Хора от Глазгоу, ако трябва. Бях само на осемнайсет. А той на трийсет.
Лео седна и се замисли над думите ѝ. Накрая каза:
— Напиши всичко това в писмо. Не бързай. Пиши го бавно и внимателно, изреди имената на хората, които могат да помогнат. Когато ми го дадеш, ще съм в състояние да го задвижа.
Тя се изправи и протегна ръка.
— Благодаря ти. Радвам се, че си на моя страна.
* * *
Бийти се събуди късно през нощта. Беше толкова горещо, че бе оставила прозореца отворен, и видя, че е изритала чаршафите. Това ли я бе събудило? Горещината?
Не, беше нещо друго. Усети лек, но явно доловим мирис на пушек.
Сепна се и скочи от леглото. Наведе се през прозореца и подуши въздуха. Пушек, носен от вятъра, а вятърът беше горещ и бърз.
Тя облече халата си и забърза надолу по стъпалата, отвори задната врата и като мина през пералнята, излезе на двора. Пред нея се откри гледката на полята зад къщата на север, към издигащия се склон на планината. Замъгленото небе гореше като кехлибар. Евкалиптовата гора беше в пламъци.
Бийти замръзна за миг, листата на дърветата зад къщата шумоляха тревожно на вятъра. Духаше от североизток. Това означаваше, че пожарът идва насам.
Тя изскимтя и хукна към къщата на стригачите.
— Чарли! Чарли! — викаше тя, а вятърът отнасяше гласа ѝ. В пресекулките между виковете ѝ се чу ужасяващ звук като грохот на влак. От огъня ли беше? Аби и Бърч вече бяха уплашени, ритаха в конюшните, разтревожени от миризмата на пушека.
— Спокойно! — извика им тя. Сърцето ѝ думкаше. Чарли щеше да знае какво да прави, нали?
Той я посрещна на вратата, лицето му бе отпуснато от съня. Отвори уста да попита какво не е наред, но сетивата му вече му бяха казали.
— Господи, Бийти — каза той и хукна. Кучетата го последваха. — Оседлай Аби веднага и изтичай колкото можеш по-бързо да отвориш портите. Вземи кучетата, но не се бави да изкарваш овцете, те сами ще разберат.
— Няма ли да се качим в пикала и да избягаме? — попита тя.
Той се обърна към нея, очите му блестяха в тъмнината.
— Искаш да изгубиш всичко?
Тя поклати глава.
— Тогава оставаме.
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите. Тя се втурна към конюшните и с треперещи ръце оседла уплашената Аби. Бърч се откъсна в минутата, в която вратата се отвори, и се понесе в галоп на юг. Бийти едва се качи върху Аби, която въртеше глава и се мяташе от една страна на друга. Тя я погали и ѝ заговори кротко, макар да ѝ се плачеше от страх. Какво, по дяволите, щеше да прави, ако изгубеше всичко? Къщата? Не можеше никога да я построи отново. Стадото? Дори ако купеше нови овце, какво щяха да ядат в една изпепелена ферма?
— О, Боже, моля те, моля те — прошепна тя и стисна силно очи. След това подкара Аби напред, подсвирна на кучетата и препусна по неравната земя в осветената от пожара нощ. Халатът ѝ се закачи в телената ограда и се раздра. Над нея започнаха да прелитат големи, тънки парчета пепел. Първо едно-две, после дузина. От небето валеше пепел. Зад гърба ѝ се чуха топуркащи стъпки, явно семейство кенгурута пресичаха фермата, устремени на юг, далече от пожара, прескачаха оградата, сякаш изобщо я нямаше. На Аби ѝ бе дошло в повече. Тя наведе глава и заплашваше да я изхвърли от гърба си. Въртеше глава, ноздрите ѝ се бяха разширили и пръхтеше от страх. Плашеше се от сенките, спираше, отскачаше от падналите клони. Поради неопитност за Бийти беше трудно да се задържи на седлото.