* * *
Питър и Мат се върнаха през април, когато обгорените склонове на планината се раззелениха. Чарли започна да се чувства неудобно от външните хора.
— Не се притеснявай — успокои го Бийти, когато той я отблъсна леко една вечер в кухнята, — те са в бараката. Дори не внасят храната си в къщата. Никога няма да разберат.
— Последния път, когато бяха тук, спях в бараката. Ще забележат, че съм се преместил.
— Но нищо няма да си помислят. Михаил живя в къщата години наред и никой не каза и една дума.
Той взе ръцете ѝ в своите и ги допря до устните си.
— Притеснявам се само за теб. За това какво ще си помислят хората.
— Не ме интересува какво мислят.
Той се бори известно време с думите, след това каза:
— Казваш това само защото никога не си била мразена.
— Повечето хора в Люинфорд ме мислят за развратница.
— Да, но поне не те мислят за негърка.
Бийти замълча. Чарли пусна ръцете ѝ.
— Нека се държим на разстояние, докато мръкне.
— След това можем да се прегръщаме и целуваме?
— Колкото искаш.
Зимата дойде и те отново останаха сами. Дълги вечери край камината, изгубени в прегръдките си. Той ѝ повтаряше отново и отново, че я обича, сврял лице в косите ѝ. Сърцето ѝ беше толкова свързано с неговото, че тя започна да се страхува: безименен страх, страхът на човек, който обича прекалено силно. Единственият начин да прогони този страх беше да фокусира цялото си съзнание и въображение върху Чарли и да остави останалия свят да изчезне.
Хенри телефонира в деня, в който бе получил писмото от адвоката си, бълваше змии и гущери, сипеше заплахи. Не я интересуваше. Лео Сампсън ѝ беше казал, че съдът ще насрочи изслушване за попечителството над Луси до август. Не я интересуваше. Новата пощальонка в Люинфорд отказа да я обслужи, когато тя поиска да изпрати пакет с дрехи до бутика в Хобарт. И какво? Отиде с кола до съседния град. Беше влюбена, лудо влюбена, с любов, която я заслепяваше. Не виждаше какво приближава. Ни най-малко.
* * *
Когато Луси се прибра вкъщи от църква, събу обувките в стаята си и ги сложи в гардероба. Строполи се на леглото си, където я очакваха Бъни и Кончето. Взе една книжка и започна да разглежда картинките. На вратата се почука и отвън долетя гласът на Моли:
— Луси?
Тя спря да чете. Не искаше Моли да влиза. Моли се държеше странно. Сякаш се страхуваше от нещо. Сякаш се страхуваше от Луси.
Но Моли все пак влезе. Луси се дръпна в ъгъла на леглото, навивайки ухото на Бъни около пръстите си.
Моли ѝ се усмихна и за миг Луси си помисли, че всичко е нормално. Но не беше нормално. Моли и татко бяха говорили много до късно с тихи гласове. Всеки път, когато Луси влезеше в стаята, те млъкваха рязко. Луси усещаше, че става нещо и знаеше, че това нещо е свързано с нея.
— Може ли да поговоря с теб, скъпа? — Моли седна на леглото и оправи покривката под себе си. — Важно е.
Луси кимна, въпреки че ѝ се искаше да каже „не“.
— Къде е татко?
— В дневната. Каза ми, че трябва да говоря с теб като момиче с момиче. — Тя отново се усмихна и Луси си помисли, че съвсем не изглежда като момиче.
Тя сви рамене:
— Какво има?
— Става въпрос за Бийти, за майка ти.
Луси зачака, дъхът спря в гърлото ѝ. Не искаше да чува, че мами е болна или умряла.
— Направила е нещо много лошо — продължи Моли. — Написала е едно лошо писмо и сега татко е сърдит.
— На татко ли го е написала?
— Не, на адвоката на татко, но не в това е въпросът. В писмото казва неща, които не са истина. Как се нарича човек, който не говори истината?
— Лъжец — отвърна бързо Луси.
— Да, точно така. Майка ти… Направила е някои неща, които много хора не харесват. Неща, които Господ не одобрява.
Луси не беше сигурна за Господ. Тя още се ужасяваше от Него, но само когато си беше вкъщи, в Хобарт. Във фермата не се тревожеше много-много какво мисли Той за нея.
— Какви неща? — попита Луси.
— Прекалено сложно е за обясняване на малки деца.
Това не беше първият път, в който Луси чуваше обвинения за майка си, така че не си помисли да разпитва.
— Но е станала прекалено близка с онзи черен мъж.
— С Чарли? Той е много мил.
Ъгълчетата на устата на Моли се извиха надолу.
— Само изглежда мил. Всъщност е крадец. Всички в Люинфорд знаят, че е откраднал нещо от един богат бял мъж. — Моли взе ръката на Луси. — Трябва да ми кажеш, скъпа, виждала ли си нещо, докато си била във фермата? Нещо… отвратително? Ако си виждала, трябва да кажеш на мен и на татко. Това ще ни помогне много, когато накараме адвоката да се заеме с делото.