Но освен новия живот, тя виждаше и други неща по време на безкрайното си бродене из Глазгоу: образи, които я преследваха. Дрипави, бездомни жени, мръсни деца, молещи за монета или хляб, мърлява колекция от стари одеяла в задните улички, очакващи собствениците им да се върнат и да заспят в тях. Въображението ѝ, свикнало някога да мечтае за рокли и успех, се връщаше натрапчиво към тези задни улички без нейното позволение. Тя виждаше себе си и детето си, виждаше студената хватка на зимата да приближава като сянка. Виждаше безрадостно, гладно бъдеще.
Връщаше се вкъщи всеки ден по тъмно. Заварваше баща си пред пишещата машина. Майка си — изула обувки от уморените си крака след цял ден работа в пералнята, където работеше, която не казваше нищо на баща ѝ с устни, въпреки че очите ѝ мълчаливо го молеха да си намери истинска работа. Бийти се измъкваше, а те дори не забелязваха.
Кора не ѝ се обади, за да я попита как е. Беше изненадана до каква степен това я натъжи и ядоса. Толкова ли незначително бе приятелството ѝ с Бийти? След като ѝ бе признала, че е бременна, Кора нито веднъж не я попита какво ѝ е и дали може да ѝ помогне по някакъв начин. Сякаш напълно бе забравила затруднението на Бийти. Сякаш бе забравила и самата Бийти.
Бийти чакаше. Чакаше Хенри. Чакаше родителите ѝ да забележат, че няма работа. Чакаше корема ѝ да порасне достатъчно, за да не ѝ стават вече роклите. Чакаше настъпването на последствията.
И ето че една сутрин те дойдоха.
Бийти беше в банята, излизаше от ваната с олющен емайл и ръждясали тръби. В този момент майка ѝ влезе.
Беше умишлено, разбира се. Сигурно подозрението я е глождело, а тя знаеше, че Бийти е вътре. Резето на вратата на банята не работеше от месеци, но всички наематели, които използваха банята, бяха свикнали да оставят чехлите си пред прага; сигнал, че помещението е заето.
Бийти ахна и се протегна за кърпа. Гола, нямаше как да скрие корема си. Майка ѝ захлопна вратата след себе си, приближи се и дръпна кърпата. След това хвана ръцете на Бийти грубо в своите и ги дръпна встрани.
— Мамо…
Очите ѝ се плъзнаха по тялото на Бийти от шията до бедрата, после тя пусна ръцете на дъщеря си и я погледна в лицето.
— Мамо, съжалявам — каза Бийти, но не видя жалост в очите на майка си. Само паника.
— Трябва да се махнеш.
— Не! Мамо, не можеш да ме изхвърлиш.
— Баща ти не трябва да разбере. Срамът. Срамът. — Ръцете на майка ѝ се размахваха като криле на хваната в капан птица. — Обличай се. Излизай.
Бийти се уви с кърпата, сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
— Нямам къде да отида.
— Не ме интересува! — Гласът на майка ѝ стана истеричен. — Баща ти ще умре от срам. Никога няма да получи друга прилична работа, ако се разбере, че дъщеря му е… че е…
— Майка ѝ не можа да намери думите, обхваната от силна кашлица.
— Но аз…
Възраженията на Бийти бяха прекъснати от силен шамар по лицето. Тя вдигна поглед към майка си, която я гледаше с разширени очи.
— Мамо? — В очите ѝ избиха сълзи. Пресегна се към ръцете на майка си, но тя ги отдръпна рязко.
— Не — каза майка ѝ. — Остави ме. Нещата и без това са достатъчно трудни.
В този миг в паметта ѝ изникна спомен. Майка ѝ вчесва косата ѝ преди училище една сутрин, зад прозореца вали сняг, ръцете на майка ѝ са топли, треперливият ѝ глас реди стара шотландска народна песен. Споменът беше в такъв ярък контраст с този момент, че стомахът на Бийти се сви, сякаш щеше да повърне.
— Не можеш да го направиш — успя да произнесе тя. — Аз съм ваша дъщеря.
— Не — отвърна майка ѝ мрачно. — Вече не. Ние нямаме дъщеря.
* * *
На улицата въздухът беше плътен и мазен. Бийти беше облечена, с чантата си, която майка ѝ бе хвърлила подире ѝ по стъпалата, но иначе беше с празни ръце, докато се отдалечаваше от блока. Няколко пресечки по-нататък спря. Сърцето ѝ биеше неравномерно, когато си пое дъх, несигурна накъде да поеме. Към офиса на Хенри, да му се моли? Към къщата на баба си в Таноксайд с нейната просмукана от вода задна градина, в която имаше повече мъх, отколкото трева? Или към най-топлата, най-мръсна уличка, която можеше да намери, за да се подготви за последното си падение? Остана така в продължение на дълги, ужасни минути и сякаш можеше да усети как светът се върти, а тя стои безпомощна на върха на оста му.