Никой не отговори.
Внезапно я обхвана ужас. Никой не отговаряше по телефона, никой не отваряше вратата. Почука отново, по-силно. После заобиколи къщата отстрани. Чу да се затръшва врата на кола. Чарли идваше да ѝ помогне, но тя едва регистрира факта. Причерня ѝ. Нещо не беше наред и тя го усети студено и остро.
Почука на задната врата, отново никакъв отговор. Видя мопа и кофата на Моли до вратата и я обърна под прозореца на Луси. Качи се върху нея точно когато Чарли дойде да я хване. Дъхът ѝ замъгли стъклото.
— Какво виждаш? — попита той.
Завесата беше отворена съвсем малко, но беше достатъчно да се види вътре. Да се види празната стая.
Нямаше легло. Нямаше играчки. Нямаше гардероб. Нямаше нищо.
Сърцето я стегна, отказа да бие. После почувства, че пада и рухна в ръцете на Чарли.
— Празно е! — извика тя.
— Ш-ш-шт, не се тревожи — успокои я той. — Още не.
Помогна ѝ да обиколят къщата. Съседката на Хенри простираше прането си.
— Можете ли да помогнете? — извика Чарли.
Жената вдигна очи, видя ръцете на Чарли около Бийти и се намръщи.
— Какво има?
— Да сте ги виждали да заминават? — попита Бийти отчаяно. — Мъжът и малкото червенокосо момиченце?
— Преди три седмици — отвърна тя неохотно. — Защо?
Преди три седмици? Как беше възможно да не знае?
— Аз съм майката на момиченцето — каза тя, кръвта пулсираше силно в ушите ѝ. — Трябва да знам къде са заминали.
— Той каза, че отиват на север. Това е всичко. — Тя вдигна кофата с прането и им обърна гръб.
— Моля ви — извика Бийти.
— Не знам нищо друго — отвърна жената, след това затвори вратата след себе си.
Бийти имаше чувството, че светът ѝ пропада. В гърлото ѝ се надигнаха ридания.
— Къде ми е детенцето, Чарли? — изхълца тя. — Къде са отвели момиченцето ми?
24
Бийти се събуди в дрезгавата утринна светлина и се запита за миг къде се намира. След това си спомни: износените чаршафи, миризмата на стар тютюнев дим в завесите и килимите… Беше в единствения хотел в Хобарт, който приемаше бели жени с черни мъже. И още не можеше да се отърси от кошмара за изчезването на Луси.
Обърна се и видя, че Чарли вече е буден и я гледа с кротките си очи.
— Откога си буден? — попита го тя.
— От час. Исках да съм тук, когато се събудиш. Когато си спомниш.
Тя се усмихна измъчено. Предишният ден беше дълъг и объркан — тичане насам-натам, разпитване на съседите, на местния пастор от църквата на Моли и Хенри, на шефа на Хенри, на приятелката на Моли от „Фицджералдс“.
Двамата с Чарли бяха претърсили целия Хобарт, задаваха въпроси, но не получаваха отговори. Повечето хора не знаеха нищо; пастор Хибинс каза, че те просто престанали да идват в църквата. Някои знаеха по нещичко, но това бе цялата информация. Казали, че отиват на север. Никой не знаеше къде точно. Но всички бяха изненадани, когато чуха, че Бийти е майка на Луси. Всъщност тя предположи, че някои от тях изобщо не ѝ повярваха.
Накрая Чарли се умори да я убеждава да се върнат вкъщи, но тя отказваше да напусне града без дъщеря си. Глупаво, разбира се. Дъщеря ѝ сигурно изобщо не беше в Хобарт. Потърсиха хотел, след което заспаха изтощени.
Сега Бийти трябваше да реши какво да прави.
— По-добре да се приберем вкъщи, Бийти — каза Чарли, като слезе от леглото и обу панталона си. — Направихме всичко, което беше възможно тук.
— Аз съм виновна за всичко — въздъхна тя, отпусна се по гръб на леглото и закри очи. Сърцето ѝ биеше тежко в гърдите. Ако бях говорила с тях за попечителството, вместо да се обръщам към съда…
Чарли нахлузи ризата си и седна на леглото, пъргаво закопчавайки я.
— Сама каза, че Хенри пръв е бил готов да наеме адвокат.
— Единственото, което искам, е да знам, че тя е добре.
— Разбира се, че е добре, те я обичат, няма да я наранят.
Това слабо я успокои, но не можеше да обясни на Чарли колко изгубена се чувства като не знае къде е Луси. Като не знае кога ще я прегърне отново. Опита се да възпре сълзите, но беше невъзможно.
— Добре, тогава — каза меко Чарли, изтривайки една сълза от бузата ѝ, — щом адвокатът те вкара в тази ситуация, може би пак той ще може да те измъкне от нея. Да се приберем, Бийти, можем да се отбием пътьом при Лео Сампсън.
Бийти кимна и се стегна.
— Прав си. Не могат просто така да изчезнат. Той ще ми помогне да я намеря.
Обратното пътуване до Люинфорд беше толкова различно по настроение и дух от пътуването насам, че бе почти агонизиращо. Бийти подпря глава на ръката си срещу прозореца, загледана в отминаващия пейзаж, размишляваше над километрите, които я разделяха с Луси. До момента, в който Чарли спря колата пред офиса на Лео, тя вече бе започнала да се страхува, че може никога повече да не види дъщеря си.