Обичайната тълпа по улицата протягаше врат да я види. Когато излезе от колата, някои дори съвсем откровено се спряха, за да видят кой шофира, но Чарли си бе нахлупил шапката и държеше прозореца си затворен догоре.
— Ела с мен — помоли го Бийти, като се наведе през вратата.
— Не, Бийти. Последното нещо, което би искала, е да парадирам редом с теб, докато целият този народ ни гледа. — Той стисна здраво волана.
Тя затвори вратата и се изправи. Усети, че лицето ѝ пламти, въпреки че въздухът беше леденостуден; чак сега разбра, че не е достатъчно добре, за да излиза навън. Лявото ухо я болеше и пищеше леко.
Поеми дълбоко въздух. Тя отвори вратата на Лео.
Лео подреждаше малкия си офис; една благоуханна лула го чакаше на бюрото. Той се обърна, видя я и се усмихна… После прочете изражението ѝ и усмивката му се стопи.
— Какво се е случило?
— Отвлякоха я — успя да произнесе тя, преди да избухне в хлипове.
С щедро количество бренди в ръката тя му разказа цялата история. Той си водеше бележки и кимаше съчувствено. Отвън зад стъклото живият плет потрепери.
— Веднага ще се свържа с техния адвокат. Той може да знае къде са заминали. Бийти, трябва да се прибереш вкъщи, нуждаеш се от почивка. Изглеждаш много зле.
— Не мога да си почивам, докато не разбера къде е.
— Мисля, че трябва да приемеш, че може да отнеме известно време, преди да узнаем това. Почини си. Има ли… някой във фермата, който да се грижи за теб? — Този въпрос бе зададен с тих тон.
— Чарли е там.
Той кимна и се усмихна малко тъжно.
— Радвам се. — После потупа бележките върху бюрото си.
— Ще ти звънна веднага, щом науча нещо.
Леденият въздух отвън я накара да се закашля. Тя спря и се опита да си поеме въздух. След това осъзна, че полита напред.
Студената, затревена пътека я удари силно, но ръцете около кръста ѝ я повдигнаха нежно нагоре.
— Бийти, добре ли си?
— Чарли… Не съм добре.
— Свали си ръцете от нея, черен негоднико!
Бийти вдигна очи и видя Франк Хароу с тесните като цепки очи да стои на няколко крачки от тях.
— Помагам ѝ — отвърна Чарли.
— Не трябва да докосваш бяла жена по този начин. — Той се приближи и избута Чарли настрани, хващайки Бийти за лакътя.
Смазана от загубата на Луси, Бийти не можа да понесе грубостта му.
— Махни си ръцете от мен! — изкрещя тя на Франк и се дръпна силно. — Как смееш да говориш на Чарли по такъв начин?
Насъбра се публика, привлечена от високите гласове. Двама пред универсалния магазин, един от пощенската станция, трима Леови съседи.
— Ще му позволиш ли да те докосва така? Сякаш те притежава? — озъби се Франк.
— Хайде, мисис — смотолеви Чарли. — По-добре да се връщаме във фермата.
Мисис. Обръщението беше обида за нея, символ на времето преди да са се любили. Тя вече нямаше да се върне тук, а Франк и неговата армия от слепи фанатици нямаше да ѝ държат сметка.
— Той не притежава мен — произнесе тя дръзко. — Притежава сърцето ми. А аз — неговото.
Неодобрително мърморене. Чарли беше на шофьорската седалка, затръшна вратата, форсирайки двигателя.
— Затова да не си посмял да изречеш дума против него. Той е много по-добър човек от теб. — Тя се огледа и повиши глас: — По-добър е от всички ви.
След което тръгна към колата, отвори вратата и влезе. С благодарност се плъзна на кожената седалка.
— Не трябваше да го правиш. — Гласът на Чарли беше леден.
Тя се обърна към него:
— Чарли? Ядосан ли си ми?
Той потегли по пътя, без да ѝ отговори.
— Кажи нещо — подкани го тя.
— Не би искала да чуеш онова, което искам да ти кажа — отвърна той. — Сега се прибираш вкъщи и си лягаш, а аз отивам да доведа доктор от Бодуел. Не можем да направим нищо за Луси, но ще направя всичко възможно, за да съм сигурен, че има майка, при която да се върне, когато моментът настъпи.
Бийти се обърна отново към прозореца, оставяйки горещите, мълчаливи сълзи да се стичат по лицето ѝ.
* * *
Бийти боледува девет дена. Инфекция в ухото я остави на легло да се бори с висока температура. Спа дълго, навестявана от време на време от живи, реалистични сънища за Луси и Хенри. Чарли ѝ вареше супа, която тя не ядеше, сменяше чаршафите, когато се изпотеше и водеше доктора да я види.
На деветия ден, чувствайки се по-добре, тя седна и яде истински за пръв път. Чарли седеше на края на леглото и я гледаше внимателно. Беше тих, бе мълчал през цялото време. Предполагаше, че още ѝ е ядосан за онова, което бе казала на Франк Фароу. Но защо да не го казва? Тяхното мнение не я интересуваше.