— И аз те обичам. Завинаги.
Бийти взе куфара си и му помаха, докато гледаше как колата изчезва зад ъгъла. На края на подвижен мост чакаше огромен кораб, боядисан в червено и синьо, и обхванат от ръжда. Отгоре прелитаха чайки. Кисела миризма на пристанище се издигаше от водораслите и прилепналите към дървото ракообразни. Отстрани се виждаше малък дървен офис. Това беше мястото, където трябваше да се срещне с агента и да плати билета си. Зави ѝ се свят при мисълта да се качи на кораба, при мисълта за дългото пътуване и студеното разстояние между нея и Чарли. Сякаш можеше да почувства как Чарли се отдалечава все повече и повече. Луси сега също беше далече. И двамата — в срещуположни посоки, а тя — сама в центъра на света.
Бийти се приближи до офиса и отвори вратата. Беше празен. Тя се огледа навън, но не видя никой да бърза да ѝ помогне. Облак закри слънцето. Вътре два дървени стола бяха подредени до стената. Тя седна, извади бележник и писалка, и започна да пише писмо на Чарли, писмо, на което щеше да се уповава през следващите седмици. Изля гневно чувствата си. Те щяха да се оженят, те не би трябвало да се интересуват от това какво мислят другите, защото любовта им е по-голяма от всички светски предразсъдъци.
— Госпожо Блексланд?
Тя вдигна глава и бързо пъхна листа в бележника си.
— Да?
На вратата стоеше един мъж. Имаше изящни черти, като се изключат много тъмните вежди.
— Аз съм Алан Джефсън. Разговаряхме по телефона.
Тя стана и протегна ръка.
— Кога потегляме? — Гласът ѝ прозвуча със смелост, каквато всъщност не чувстваше. — Вече ми се иска да се настаня в каютата си.
Той не срещна очите ѝ.
— Съжалявам, госпожо, но изобщо не сме в състояние да ви откараме до Лондон. Всички тази сутрин сме малко объркани и…
— Няма да ме откарате до Лондон? Но аз съм си резервирала…
— Нещата се промениха оттогава. Тази сутрин ни съобщиха, че германците са торпилирали невъоръжен британски лайнер край бреговете на Шотландия. „Атина“. С над хиляда цивилни на борда. — Устата му се сви и Бийти нямаше представа дали е израз на страх или на тъга. — Не знаем какво да правим. Чакаме нареждане.
— Но… аз трябва да замина. Трябва да стигна до Шотландия. Кога ще знаете? Кой трябва да реши?
Той изглеждаше шокиран.
— Госпожо, не разбирате ли? Ще пътувате във военна зона. Не знаем на какво са способни тези шваби. Слагате живота си в техни ръце. Стотици хора умряха, включително и малки деца.
Малки деца. Като Луси. Тя се разплака.
— Хайде, хайде — каза той и ѝ подаде голяма носна кърпа. — Тази война обърка всички ни. Но знаете ли, всичко ще свърши до Коледа. Буря в чаша вода. Отложете пътуването си дотогава.
Бийти му благодари за кърпичката, след което излезе от офиса, взе куфара си и се върна на улицата. Вдигна очи над сградите. Голямата гърбица на Маунт Уелингтън се издигаше отвъд града, нашарена от слънце и сенки. Какво да прави сега?
Като влачеше краката и куфара си, Бийти мина през всички корабни офиси, дори през онзи, в който Хенри беше работил. И отвсякъде чуваше едно и също: чакайте, ще видим какво ще стане.
Но тя не искаше да чака и да види какво ще стане. Искаше да действа, сега, докато имаше куража и гнева. Безсилието ѝ се увеличи с напредването на деня, докато накрая взе да се сопва на пътническите агенти, които само се опитваха да запазят живота на екипажите си в един ужасен момент.
Но когато получи последния отказ, беше прекалено късно да вземе автобуса за Люинфорд, освен това си помисли, че може да плати на някого да я закара директно до фермата на другата сутрин. Опита се да телефонира на Чарли, но той не вдигаше. Сигурно беше навън, в последните остатъци от дневна светлина, и подготвяше предстоящия стригачески сезон. Мисълта за Чарли я накара да се усмихне и тя заспа рано, и спа дълбоко.
* * *
Чарли подсвирна на кучетата, нахрани и напои Бърч и се прибра вътре.
Беше странно да е тук сам, да се щура из празната къща. Въпреки че Бийти беше слаба, топлото ѝ присъствие изпълваше мястото. Всичко изглеждаше някак студено без нея.
Здрачът премина в тъмнина и той тъкмо изваждаше останалата от вчера храна от хладилника, когато на вратата се почука.
Изпълнен с любопитство, отиде да я отвори.
Отсреща го гледаха шест лица, и никое от тях не беше дружелюбно. Разпозна Франк Хароу, съпругата му Тили, двамина от старите глупаци от кръчмата и други двама, чиито лица му бяха само смътно познати. Сърцето му ускори ритъма си.
— Какво има?
— Господарката на къщата не си ли е вкъщи? — попита Хароу.
Чарли поклати глава.
— Видяхме те да напускаш града заедно с нея и да се връщаш без нея. Чудим се какво си ѝ направил.