— Тя замина за известно време.
— Къде? За колко време? — попита Тили.
— Това си е нейна работа.
— Наша е, ако смятаме, че си ѝ сторил нещо — обади се един от по-възрастните и Чарли осъзна, че са пияни. Опасността на положението, в което се намираше, го връхлетя внезапно и той се опита да затвори вратата.
— Не, не, почакай. — Хароу натисна вратата навътре срещу крака му. — Къде отиваш, чернокожа свиньо?
Чарли не знаеше какво да каже, затова замълча.
— Дамата е изчезнала и сега цялата ферма е твоя. Сигурен ли си, че не си направил нещо, което не е трябвало? — вдигна вежди Хароу.
— Всички знаем, че е направил нещо, което не е трябвало — рече един от непознатите. Да възсядаш бяла жена така…
— Мисля, че трябва да се въздържате — намеси се Хароу. — Съпругата ми Тили е тук.
— Какво искате от мен? — попита Чарли.
— Просто е. Махаш се, а ние те оставяме на мира.
Чарли кимна. Какво значение имаше? Щеше да се промъкне утре сутринта, да заобиколи от север. И да не забравяше да заключва вратата следващия път. Ако искаше фермата да работи като часовник, докато Бийти я няма, трябваше да е по-внимателен.
— Хубаво — кимна той.
Хароу изглеждаше слисан. Може би се беше надявал на спор. Чарли затвори вратата зад себе си, мина между тях и тръгна надолу по пътеката. Те дюдюкаха след него, дори жената. Никога не си бе представял, че една жена може да се държи така, като член на глутница, което насочи ума му към Бийти, към нейната мекота, към грацията ѝ.
Прас! Нещо твърдо и тежко го удари отзад по врата. Краката му се огънаха под него и ушите му писнаха. Съзнанието му изчезна, след това се върна. Гласове в далечината и един съвсем близко.
— В мръсотията, където ти е мястото, черно куче — каза Хароу.
Чарли го ритна с цялата сила, която му бе останала в краката, и Хароу падна до него на колене, като сипеше жлъч и ругатни. След това се метна върху гърдите му.
Чарли усети острието, но не го видя. Прониза го пареща болка. Хароу се отдалечи, залитайки, като продължаваше да ругае. Чарли опипа стомаха си и притисна ръка към парещата болка. Отдръпна пръстите си, бяха почернели от кръв.
Дезориентиран, той не можа да стане. Лежеше по гръб и гледаше нагоре към звездите. В далечината се чу двигател на кола. Заминаваха си. Трябваше да стигне някак до колата на Бийти и да отиде на доктор. Но енергията изтичаше от него, не можеше да управлява крайниците си.
Звукът на кола отново стигна до ушите му, този път по-близо. Връщаха се. Обля го светлина на фарове. Видя да се приближава силует на мъж.
— Трябва да ми помогнеш — произнесе той.
Мъжът се наведе над него. Не беше Хароу. А Лео Сампсън.
— Чарли? О, Боже! — Той видя кръвта и отстъпи.
— Трябва да ми помогнеш — повтори Чарли отново и собственият му глас му прозвуча като идващ от много далече.
— Те ли ти го причиниха? Чух ги да говорят за теб в кръчмата. Останаха заедно, а аз ги последвах. — Гласът му беше паникьосан, той заекваше.
— Ще доведеш ли доктор, Лео?
Лео се наведе да му помогне да стане, но болката беше мъчителна. Той простена.
— Просто ме остави тук. Доведи някого, колкото може по-бързо — каза Чарли. Всеки удар на сърцето му ставаше по-слаб от предишния.
— Ще доведа — каза Лео и се изправи.
— Лео, ако умра…
— Няма да умреш!
— Ако умра — повтори Чарли с цялата твърдост, на която бе способен, — не казвай на Бийти какво се е случило. Ще започне да обвинява себе си.
— Но полицията трябва да знае. Онези трябва да бъдат изправени пред правосъдието.
Чарли поклати глава нетърпеливо.
— Няма правосъдие за хора като мен. Знаеш го.
— Но ти заслужаваш правосъдие, Чарли. Ти си добър човек. Един от най-добрите.
— Само ми обещай. Не казвай на Бийти. Не казвай на никого. Искам да ѝ спестя тази болка на всяка цена.
Лео кимна мрачно.
— Да, да. Обещавам. — Той докосна Чарли по рамото и изтича към колата си.
Звездите изглеждаха толкова търпеливи и Чарли отново насочи поглед към тях. Те бяха видели неговото раждане; бяха свидетели на най-голямата му любов. И беше напълно естествено сега да са тук.
* * *
Колата остави Бийти в началото на алеята и тя понесе куфара си по пътеката. Беше плакала тихо по целия път на връщане от Хобарт на задната седалка, и се надяваше, че ще свикне с решението си. След войната щеше да отиде да види Луси. Междувременно щеше да играе по правилата на Хенри: щеше да пише писма, да изпраща подаръци, да звъни, когато си прокарат телефон. След това, когато германците бъдеха разбити и пътуването не беше толкова опасно, щеше да се отправи нататък — може би със самолет, ако тази година имаше добър настриг — и да се помъчи да ги убеди.