Колата на Лео Сампсън беше паркирана на алеята. Тя се намръщи. Не го очакваше.
Забърза към входната врата и я отвори.
— Чарли? — Гласът ѝ прозвуча неестествено високо.
От дневната излезе Лео. Имаше вид на човек, който не е мигнал цяла нощ.
— Бийти — каза той. — Не знаех къде си.
— Чарли не ти ли каза?
Той се приближи до нея и хвана ръката ѝ.
— Да влезем и да седнем.
Тя отдръпна ръката си и кожата ѝ настръхна от страх.
— Не. Какво има? Защо си тук? И къде е Чарли?
Лео облиза устните си.
— Лео? — Гърлото на Бийти се сви от ужас. — Кажи ми!
— Случи се инцидент.
— Не. — Лицето ѝ се сгърчи. — Не, не, не. Не и моя Чарли.
— Бийти, аз…
— Какво стана?
— Аз не съм… Не съм сигурен. Дойдох да те видя, появи се Бърч, съвсем внезапно, поводите се влачеха подире му… Заведе ме до… Може някаква змия да е изплашила коня. Чарли беше…
Тя го гледаше. Безгласно. Искаше да му каже да не изрича онова, което знаеше, че се кани да каже.
— Съжалявам, Бийти. Чарли е мъртъв.
— Къде е той? — попита тя. — Може ли да го видя? Той…?
— Тялото му е при д-р Малкълм. Не бива да го виждаш, Бийти. Запомни го жив. — Лео поклати глава, основата на носа му се набръчка. — Мога да уредя да бъде погребан тук, в ливадата до къщата, ако искаш.
Погребан? Погребан? Чарли в земята. Тя задраска с ръце по лицето си; риданията ѝ бяха толкова силни, че я ужасяваха.
— Толкова съжалявам — каза Лео, опитвайки се да я придърпа към себе си и да я утеши.
Но тя не искаше да бъде прегръщана от никой, който не е Чарли.
Лео се отдръпна. Тя се свлече в основата на стълбището, просна се и удари главата си в ръба на най-близкото стъпало. Задуши един писък в себе си. Времето се сви — минути, часове… Празнота. Празнота. Напред я чакаха една след друга все празни години.
25
Ема
Навън, зад двойните врати на училищния коридор повяваше топъл бриз, люлееше храстите, и в далечината можех да видя мачтите на яхти в пристанището, пърхането на разноцветните знамена. Чаках на една дълга дървена пейка, докато Патрик и Марлон се занимаваха вътре, наслаждавайки се на идването на лятото. Синьо небе, топло слънце в тревата, топла вода. Една по една колите пристигаха и оставяха децата. Няколко дойдоха да ме прегърнат и аз се обърках от непресторената им привързаност. Мина дойде последна, в белия лексус на баща си. Тя излезе, затвори вратата и той потегли. Отидох до паркинга да я посрещна. Тъмната ѝ коса беше сресана назад и вързана на опашка, и бузите ѝ бяха поруменели на бледото лице.
— Здравей, Мина — произнесох.
— Дошла си?
— Да. Ще те уча на балет.
Лицето ѝ грейна в широка усмивка.
— Наистина ли? — Тя хвана пръстите ми в меката си топла ръка и ги стисна силно. — „Лебедово езеро“?
— „Лешникотрошачката“. Става ли?
Тя кимна, но не пусна ръката ми, и двете влязохме вътре.
Марлон ги накара да се разгреят по обичайния начин, след това Мина и аз се отделихме в една стая отзад с една уредба и запис на „Лешникотрошачката“. Отне ѝ известно време, докато разбере, че ще танцува сама, че няма да каня Беки или Зак, или друг от приятелите ѝ. Но след като схвана ситуацията, се отдаде изцяло на заниманието. Бях силно изненадана — смутена, ако трябва да призная — от начина, по който тя се отнесе към ученето на движенията, и още по-изненадана от това колко добре ги повтаря. Видях в нея истинска грация. След половин час, обаче, тя се отказа.
— Ще продължа малко по-късно — каза и спря внезапно по средата на движението.
Отне ми секунда, за да схвана. Искаше ми се да кажа: „Никога няма да се научиш, ако се предаваш толкова лесно“, но трябваше да си напомня, че не е балерина; беше момиче със синдрома на Даун. И се беше справила блестящо.
— Браво! — казах. — Чудесно начало. — Ще си най-красивата Капка Роса, виждана някога.
Тя хвана ръката ми и важно я разтърси.
— Сега мога ли да се върна при другите?
Изгледах останалата част от репетицията от партера. Всъщност, гледах повече гърба на Патрик, отколкото репетицията. Той имаше много изправен гръб, хубави широки рамене. Една идея по-слаби, но не кльощави. Джош тренираше; имаше мускули на докер, макар да прекарваше по цял ден в офиса, където най-тежкото нещо, което вдигаше, беше неговото Блекбъри. За пръв път това ми се видя толкова смешно.
Репетицията свърши и двамата с Патрик трябваше да почакаме навън двайсет минути с Мина, защото баща ѝ закъсня. Отново ѝ показах стъпките на тревата, но тя изпитваше затруднения да се концентрира без музика, така че я оставих. Накрая белият лексус пристигна. Той избибипка и Мина тръгна към паркинга с едно бързо „довиждане“.