— Баща ѝ никога ли не идва да гледа репетициите? — попитах аз Патрик тихо.
— Никога.
— А концертите?
— Никога.
Вратата се затръшна и те потеглиха.
— Негодник — изсумтях.
Патрик въздъхна.
— Всъщност не знаем какво става в семейството. По-добре да не съдим.
— Тя има ли майка? Братя или сестри?
— Майка ѝ починала, когато е била малка. Няма братя и сестри.
Прехвърлих мисълта няколко пъти през ума си. След това Патрик ме попита дали съм гладна.
— Не — отвърнах, преди да осъзная скрития подтекст на въпроса му: това всъщност означаваше предложение за среща на обяд. — Искам да кажа, да. Малко. Все пак трябва да ядем. Искаш ли да отидем някъде да хапнем?
— Ако ти искаш.
— Разбира се. Защо не? — Запитах се дали съм прозвучала нехайно.
Отбихме се в едно кафене на Сенди бей. Кафето беше пълна скръб, но беше приятно да гледам лицето на Патрик, вместо гърба му. Не можех да повярвам, че някога съм го смятала за по-скоро интересен, отколкото красив. Всъщност, лицето му беше много привлекателно. Очите му бяха с невероятен зелен оттенък, а външното ъгълче на клепачите му се извиваше нагоре по екзотичен начин.
— Е, как се получи с Мина? — попита той след първата глътка кафе.
— Справи се страхотно. Толкова е съсредоточена. Не очаквах, че е способна на това.
— Всички деца са различни. Имат наистина голям диапазон от възможности. Вече нищо не ме изненадва що се касае до тях. — Той се усмихна. — Значи танцът ѝ хареса?
Кимнах.
— Истински балет.
— Това, което ми показа, наистина изглеждаше страхотно.
Размърдах се.
— Силно опростено. Капката Роса беше първата ми роля. Доста изтощителна, всъщност. — Осъзнах, че се перча, но не можех да се спра. Исках да го накарам да разбере каква голяма работа съм била, когато можех да танцувам. Но отчаяното ми желание да го впечатля ме натъжи и млъкнах.
Той ме остави да седя така няколко секунди, след това каза:
— Ема, виждал съм те да танцуваш.
Вдигнах глава да срещна очите му.
— Така ли?
— Моника има дивиди. Ти беше нейна героиня, когато тя беше тийнейджърка. Всички те знаят заради връзката на баба ти с нашия град и продавачите на вестници и списания бяха затрупани с твои дивидита. Сигурно сто пъти съм те гледал да играеш Жизел.
Светнах от гордост.
— Нямах представа, че Моника ми е била фенка.
— Накара ме да се закълна, че няма да ти кажа, за да не я помислиш за досадница.
Засмях се.
— Искала е да танцува?
— Опита за известно време, когато беше малка, но не напредна кой знае колко. Висока и дългуреста е, като мен. — Той сръбна шумно от кафето, без да ме поглежда в очите. — Ти танцуваш красиво.
— Танцувах — поправих го аз. — Минало време. — Помислих си за промененото си тяло. Мускулите ми вече бяха омекнали, успокоителен слой тлъстинка покриваше всичко.
— Съжалявам. Не исках да те натъжавам.
След това разговорът продължи и се отплесна от мен, което бе едновременно благословия и разочарование. Наистина ми се искаше да чуя повече за това колко красиво съм танцувала, особено от него. Но мисълта възбуди в мен силна тъга за нещо изгубено, което не може да се върне.
Патрик ме остави вкъщи към 3:30 и внезапно се оказах сама и неутешима, с чувство на смътно желание в гърдите. Бедата беше, че вече не знаех какво точно искам.
* * *
Баба ми беше запазвала всяка рисунка, всяка кройка от дрехите, които някога бе правила, и всички те се намираха в един голям шкаф в главния офис на „Блексланд Уул“ в Северен Сидни. Обикновено имаше изложени модели във фоайето на сградата в стъклени, осветени отгоре витрини. Така че последното нещо, което очаквах да намеря в кашоните, беше кройка върху прозрачна копирна хартия.
Едва не я скъсах, докато изпразвах кашона, мислейки, че в него няма нищо друго, освен изпоцапани от хлебарки романи. Беше неделя, съвсем рано. Бях се събудила по първи петли. Един сън ме беше събудил. Сънувах майка си, но тя всъщност не беше моя майка; прииждаше голяма вълна, а аз трябваше да намеря една снимка в кутия, за да докажа коя е тя, преди вълната да удари. Събудих се точно когато в съня ми небето беше притъмняло от прииждащата водна стена.
Това ме разстрои.
И докато вадех сгънатата кройка, си мислех как ще отиде в колекцията в Сидни. Разгънах да я видя, явно беше за дете. Момиченце. Беше малка рокличка.