Любопитна, продължих да тършувам. На дъното на кашона открих единайсет еднакви кройки на копирна хартия. Всички за дете. За блузки, полички и престилки.
Баба ми никога не беше проектирала детски дрехи. Беше известна като икона на дамското облекло. Извадих ги и ги гледах дълго. Може би беше правила тези неща за някоя съседка, приятелка или… Но незнайно защо продължавах да мисля за момиченцето на снимката. Дали бяха за нея? Коя беше тя?
И защо просто не звъннех на майка ми и не я попитах? Може би щеше да го изясни за секунди.
А може би не. Ако баба ми е имала тайно първо семейство, мама щеше да се разстрои като научи. И щеше да поиска веднага да дойде тук.
Внимателно сгънах кройките отново и ги сложих върху пианото.
Трябваше да призная, че вече не просто разчиствах кашоните, за да разкрия историята на баба. А търсех доказателства. Забавих темпото, взирах се във всеки бележник, всяко писмо, всеки архив. Прегледах старите фактури за купуване на овце и продажба на вълна, за да видя дали няма да ме изведат на някаква следа. Не го направиха, но аз продължих да гледам.
* * *
С обичайната си, почти свръхестествена далновидност, майка ми звънна същата вечер, за да провери как съм.
— О, чудесно — отвърнах неопределено, докато седях на първото стъпало на стълбището и разтягах крака си. — Има още толкова много неща, които трябва да се направят.
— Очаквах да се прибереш днес.
— А-а. Не си ходила на летището, нали?
— Не. Но смених чаршафите на леглото ти.
Почувствах се виновна, но не беше ново за мен да чувствам вина, когато Луиз Блексланд-Хънтър е разтревожена.
— Ще остана още няколко седмици. Може би шест.
Тя прозвуча ужасена.
— Какво толкова имаш да вършиш?
— Напредвам по-бавно, отколкото предполагах, а и тук наистина доста ми харесва. Създадох си приятелства. Не се шокирай.
Мама се разсмя.
— Но със сигурност ще се върна за Коледа — обещах аз.
— Ще е чудесно. Първата ни Коледа заедно от много време.
— Хей, мамо, би ли ми изпратила нещата? Онези, които си донесох от Лондон. Бих могла да използвам лаптопа си, дори мобилния си телефон. Освен това все пак имам и други дрехи, освен дънки и тениски.
Побъбрихме още малко и тогава — глупаво — си позволих да подхвърля един въпрос.
— Мамо, знаеш ли точно какво е правила баба, докато е живяла тук?
— Имала е овцеферма. Занимавала се е със счетоводните сметки, но освен това е излизала и да пасе стадата. Не можех да повярвам, докато не я видях да язди веднъж кон в имота на една приятелка. Сигурно беше на петдесет тогава, но седеше съвсем стабилно на седлото.
— Не мога да си представя.
— Беше много грациозна. — В гласа на мама усетих усмивка.
— А нещо друго? Имала ли е приятели? Любовници?
— Съмнявам се, скъпа. Не е имала време. Освен това дядо ти е бил първата ѝ любов.
— Сериозно? Била е трийсетгодишна, когато го е срещнала.
След това мама замълча за малко, явно мислеше. Няколко мига тишина, които бяха не толкова мълчание, колкото пресмятане.
— Защо питаш? — попита тя спокойно.
— Без причина — отвърнах, само че не толкова спокойно. И тя веднага ме усети.
— Ем, ако знаеш нещо, което не знам…
— Не знам какво имаш предвид.
— Защо ме разпитваш за миналото на баба си?
— Защото в момента съм в нейната голяма къща и си мисля как ли е живяла тук сама. Питам се дали е била самотна.
— Ти самотна ли си? Искаш ли да дойда? Може би се нуждаеш от помощ при подреждането? Наистина, не бива да оставаш толкова дълго. Трябва да си с нас, в Сидни. Мога да ти помогна да се справиш по-бързо. Ще взема самолета утре и ще ти донеса нещата.
Бях свикнала с убедителността ѝ; бях чувала всичко това стотици пъти, докато бях в Лондон.
— Не, мамо, добре съм. Просто ми изпрати нещата. Приятно ми е да съм сама. Нуждая се от време за мислене. Не идвай. Моля те, не идвай.
Тя надуши нещо и ми се прииска да не бях казвала нищичко. Поне не на нея. Но се запитах дали ако подбутна вуйчо Майк по правилния начин мога да получа повече информация.
* * *
Нещата ми пристигнаха чак в четвъртък.
— Какво си получила? — полюбопитства Моника, когато ванът на куриера спря на алеята.
— Дрехи и дреболии, които си донесох от Лондон. — Дръпнах тиксото и отворих първия кашон, клякайки предпазливо.
— Значи се установяваш тук?
— Всъщност не, аз… Ами, за известно време. — Извадих дрехите и ги сложих на пода в коридора.
— Нека ти подготвя главната спалня. Ще си в най-хубавата стая.