Поклатих глава.
— Всички стаи са хубави, добре съм си там, където съм сега. Виж, лаптопа ми. — Извадих лаптопа и го оставих на пода. — Мислех, че мога да се свържа към интернет.
— Мога да се обадя на телефонната компания — предложи тя. — Ще ти трябва модем.
— Би било страхотно — отвърнах. Открих и мобилния си телефон. С напълно изтощени батерии. Разрових се за зарядното, но не го видях. Не можех да си спомня дали съм го донесла от Англия. Може още да беше включено в контакта.
Моника взе телефона от ръката ми.
— Аз ще се погрижа — обеща тя.
Усмихнах ѝ се като се сетих какво ми беше казал Патрик: че съм била нейният идол в тийнейджърските ѝ години.
— Страхотна си, Моника. Само че трябва наистина да се науча да боравя с тези неща. Винаги съм имала асистентка, което означава, че никога не ми се е налагало сама да организирам или да разбирам кое как работи. Аз само танцувах.
— Това не е лошо.
— В известен смисъл. Но погледнато другояче, просто изоставам от света. Много по-трудно ми беше да се справям, когато получих тази контузия. — От кухнята чувах свистенето на чайника. Моника го беше сложила точно преди да пристигне куриерът.
— Аз ще го взема — каза Моника. — Чай или кафе?
— Кафе. Направи го силно. — Входната врата беше още отворена и върху скута ми падаше широк сноп слънчева светлина, когато разопаковах кашона. Чу се крясък на ято папагали какаду, които прелитаха наблизо, след което настъпи пълна тишина. Бях започнала да обиквам тишината и особено отсъствието на шума от трафик.
В кашона открих найлонова торбичка с логото на „Блексланд Уул“ върху нея. Отворих я, изпълнена с любопитство. Вътре беше моята тиара от „Лебедово езеро“, онази, която бях казала на татко да изхвърли. Той никога не е бил човек, който спазва инструкциите. Годините, през които мама му е била шефка, го бяха имунизирали. Моника се върна и седнахме заедно на пода да пием кафе.
— Какво говори това за мен — попитах аз, — че целият ми живот се побира в четири кашона, докато този на баба ми изпълва цяла къща?
— Не говори нищо — отвърна Моника. — Ти просто си имала различен живот.
В следващия кашон намерих снимка на Джош и на мен в пукната рамка. Всъщност не бях подготвена за това. Извадих я бавно.
— Кой е този? — надникна Моника.
Отне ми време, преди да отговоря.
— Джош — казах. — Бившият ми.
— Бившият ти?
— Да, само че не исках да ми е „бивш“. Заряза ме точно преди контузията.
— Още ли го обичаш? — В гласа ѝ имаше неодобрение и когато вдигнах глава, видях, че ме гледа изпитателно.
— Да — отвърнах. — Може би. Непрекъснато мисля за него. — Макар че бях започнала да забравям. Да забравям начина, по който лицето му се движи, когато се усмихва, начина, по който мирише кожата му, когато излиза изпод душа, тембъра на смеха му…
Моника млъкна и аз се запитах защо разговорът ми за Джош я беше разстроил. Изпихме кафето мълчаливо, докато вадех някои от наградите си. Мама не беше проявила никаква селективност: беше нахвърлила буквално всичките ми неща.
— Сещаш ли се за някое място, където мога да ги оставя? — попитах аз.
Тя сви рамене.
— Всъщност, не.
— Обикновено си доста добра в тази работа.
Тя се изправи.
— Ще отида да изчистя кухнята.
Погледнах към снимката на Джош върху пода, след това обратно към Моника. Тя се държеше сякаш ревнува. След това внезапно всичко си дойде на място. Тя наистина ревнуваше: заради Патрик. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Разкъсвах се от желание да я успокоя, но и не исках да лъжа. Аз наистина още обичах Джош. Поне така си мислех. Не бих могла да повдигам темата, така че се престорих, че не съм забелязала гнева ѝ.
Но се проклех, че вървя против инстинктите си и завързвам приятелства тук. Хората бяха толкова сложни и непредсказуеми.
Аз също, в това число.
* * *
Знаех, че ако изчакам до осем вечерта в събота, има шанс да хвана вуйчо Майк във весело настроение. Той обичаше биричката си, но беше достатъчно благоразумен да пие само през уикендите.
Вуйчо Майк живееше сам. Леля Дона го беше напуснала, когато съм била съвсем малка и оттогава той имаше цяла върволица „приятелки“, но не се бе оженил за никоя.
— Вуйчо Майк? — казах, когато той вдигна отсреща. — Ема е.
— Любимата ми племенница! — избоботи той. — Тъкмо си пийвам бира. Защо не се отбиеш?
— В Тасмания съм — отвърнах аз.
— Още ли? Луиз не ми каза.
— Има много повече работа по разчистването на къщата, отколкото си мислех.
— Трябва да платиш на някой да го направи вместо теб, да продадеш мястото и с парите да си купиш един хубав малък апартамент в Сидни. Имам едно гадже, агент по недвижими имоти. Може да ти помогне да намериш нещо.