Имаше само един човек, който вероятно знаеше какво трябва да се направи. Кора.
Бийти никога не беше ходила в къщата на Кора, макар да знаеше къде се намира. Хенри ѝ я беше показал една нощ, когато я изпращаше към дома. Градска къща, облицована с меден на цвят пясъчник, на Уудландс Терас. Бащата на Кора беше корабен магнат, който притежаваше и селско имение. Бийти се опита да не мисли за това какво ли е да има две къщи, вместо малък, неудобен апартамент. Да има баща, който се грижи за нея.
Задъхваше се, когато стигна до там и спря в основата на широкото стълбище, за да си поеме дъх. Дори не беше осъзнала, че е тичала. Утринното слънце надничаше през облаците и изсушаваше дъжда от снощи по пътя. В парка птиците чуруликаха с пълни гърла. Бийти изчака сърцето ѝ да се успокои, изтри с длани обляното си в сълзи лице, изкачи се нагоре и позвъни.
Тежката врата се отвори. В процепа се показа надменно лице под бяло боне и я изгледа.
— Какво има, девойче? — попита възрастната жена.
— Може ли да видя Кора?
Жената — Бийти беше убедена, че е икономка — вдигна едната си вежда. — Коя си ти?
— Казвам се Бийти. Нейна приятелка съм. Моля ви. Искам само да поговоря с нея няколко минути.
— Почакай тук — каза икономката, след което затвори вратата.
Времето минаваше. Сториха ѝ се часове, но сигурно са били десет минути. Шумът на трафика в далечината: денят започваше както винаги за всички останали. Бийти взе да си мисли, че са я забравили. В този миг вратата се отвори отново и пред нея застана Кора.
— Боже мой, Бийти Блексланд. Едва девет е.
— Съжалявам. Надявам се да не съм те събудила. Просто не знаех къде другаде да отида.
— Няма значение. Изглеждаш ужасно. Яла ли си? Мога да ти направя чай.
— Аз… — Бийти си пое дълбока, накъсана глътка въздух, за да не заплаче. — Бих пила чай.
— Влизай тогава. Не си си сложила никакъв грим. Изглеждаш като мъртвец. Искаш ли да ти дам малко червило? — Кора продължи да дърдори, докато я въвеждаше в широкия коридор и след това в дневната с лъскав паркет, чиито прозорци стигаха чак до пода. — Заповядай, седни. Ще ти направя чай и след това ще ми разкажеш какво става.
Бийти остана да чака в тихата слънчева стая, като стискаше и разпускаше ръцете си неспокойно. Имаше чувството, че се намира извън тялото си, че се гледа отдалеч. Сигурно нищо от това не беше истина. Чувстваше се толкова млада, гледайки тънките си бледи китки. Китки на дете. Кора се върна с поднос с чай и с цигара в устата. Тя го остави и наля на Бийти една чаша. Силен, черен чай.
Бийти отпи, опари си езика.
— Какво има? Помислих, че съм ти омръзнала — каза Кора и се нацупи. — Начинът, по който ме заряза на партито. След това вече не дойде в клуба.
— Хенри ми каза да не идвам.
— Така ли? Защо?
— Заради бебето.
— Б-б… — Очите ѝ се преместиха към стомаха на Бийти и се разшириха. — Господи, Бийти, не е възможно още да си бременна! Мислех, че си се отървала от бебето. Ти не го спомена вече.
Бийти не можа да направи нищо, освен да поклати глава, стиснала устни да не се разхлипа.
— Какво се случи? Той дойде ли да те види? Ще се грижи ли за теб?
— Каза, че ще се грижи, но повече не го видях. Съпругата му…
— Мършавата стара крава, която не може да има деца. Трябва да го пусне. — Кора преметна покровителствено ръка през раменете ѝ. — Как мога да ти помогна?
— Майка ми ме изгони. Не знам къде да отида. Да отида ли при Хенри? Но не искам да вгорчавам живота му…
— И защо не? Той достатъчно вгорчи твоя. — Кора изгаси полуизпушената цигара със свободната си ръка. — Не, не ходи при Хенри. Той няма да се отнесе към теб както трябва.
— Не е чак толкова лош. Той е добър човек, той…
Кора ѝ изшътка с вдигната, бяла ръка.
— Има два типа жени на този свят, Бийти — такива, които правят нещата, и такива, на които им правят неща. Опитай се да бъдеш от първите. — Тя се облегна назад и погледна Бийти право в очите. — Знам едно място в Северна Англия. Държи го приятелка на леля ми. Там отиват момичета като теб, раждат бебетата си, след това ги оставят за осиновяване. Можеш да се върнеш в Глазгоу за Коледа, сякаш нищо не се е случило. Мога да ти го уредя.
Мозъкът на Бийти препускаше. Ето, Кора ѝ предлагаше нещо, което тя бе искала: покрив, спокойствие и край на отговорността на майчинството. Само че Бийти се беше променила. Бавно, но сигурно, докато седмиците се бяха изнизвали и съдбата ѝ бе станала неизбежна тя бе започнала да чувства неочаквана привързаност към детето в утробата си. Мека като копринено въже, тя я привързваше към бебето. Те си принадлежаха един на друг, нали?