Оставих го да говори и да ме съветва известно време, подгрявайки го. Обичах вуйчо си, но той беше ужасен всезнайко. Най-накрая си пое дъх достатъчно дълго, за да ми позволи да заговоря.
— Вуйчо, какво знаеш за живота на баба в Тасмания?
— Овце — отвърна той.
— Искам да кажа, освен това. Личният ѝ живот. Сама ли е живяла?
Чух лек стържещ звук и предположих, че вуйчо Майк си разтърква брадата: добър знак. Обикновено правеше това точно преди да разкрие нещо, което не е трябвало.
— Ами-и… — проточи той, — всъщност не знам. Защо питаш?
— Намерих някои неща тук, които ме карат да се замисля дали не е имала някой специален… приятел.
— Виж, не бих се изненадал. Не че знам нещо със сигурност, но когато бях на шестнайсет, подочух една караница между баба ти и дядо ти.
— И?
— Спомням си го как ѝ говори: „Има нещо, което не ми казваш, Бийти“. А тя мълчи. После той отново: „Ако си направила нещо в миналото, и то изникне и ни захапе задниците, трябва да знам“. Но тя не каза нищо. Не му отговори.
Дядо ми никога не употребяваше думата „задник“, така че това беше разкрасяване, но останалото възбуди интереса ми.
— Наистина ли?
— Не мога да си спомня точните думи, но определено се отнасяше до това, че не му е казала нещо за миналото си и това го тревожеше. Беше напрегнат. Беше точно преди изборите през 1966-та и членството му в парламента беше на ръба. Той едва влезе онази година.
— Какво, според теб, е имал предвид?
— Не знам, Ем. По-рано същата година мама замина за известно време. Съвсем сама, за Тасмания. Татко не ни каза какво става, но двамата с Луиз подразбрахме, че е нещо като пробна раздяла. Само че тя се върна и те изглеждаха чудесно, и всичко си беше окей. Не съм се замислял много след това.
Прехвърлих тази мисъл в главата си. Дядо обвинява баба за минали тайни. Снимка на дете, което тя държи в ръцете си, и колекция от кройки за детски роклички. Любовник. Ферма, дадена ѝ без пари от дребен английски благородник. За пръв път, струва ми се, осъзнах, че предположенията ми не са неоснователни. Баба наистина беше имала тайно минало в тази къща, но аз просто не можех да събера парченцата заедно.
26
Настъпи прекрасно време. Чисто, ясно небе, слънце, топъл бриз и диви цветя навсякъде. Истински земен рай, ако човек вярва на такива неща. Внезапно започва да ти се струва, че е престъпление да стоиш вътре. Патрик бе дошъл, за да закара още неща на бунището и помогна в преместването на останалите неразопаковани кашони в предния килер. Беше напрегнат и каза, че е защото от училището, където репетирали „Холихокс“, заявили, че не могат да им дадат салона за следващите две седмици и това щяло да съкрати силно времето за репетициите им за концерта. Но въпреки всичко се запитах дали Моника не му е казала нещо, че той не може да срещне очите ми, защото знае, че съм влюбена в друг.
Къщата беше почти напълно изчистена; в този си вид определено беше продаваема. Изглеждаше сякаш някой е живял тук. Моника беше в процес на чистене на бараката на стригачите. В малкия преден склад бяха останали още няколко кашона, но времето беше прекалено възхитително, за да се стои вътре през деня. Оставих ги за вечерта и вместо това реших да се заема с градинарство.
Лехите около входа бяха първият ми приоритет. Не притежавах почти никакви градинарски умения, но бях гледала как Джош се грижи за саксиите на терасата и имах далечна представа. Почистих и изскубах бурените, докато слънцето грееше в косите ми, и не мислех за нищо. Оставих зад гърба си зелена купчина и ми се искаше да имам куче или котка, които да легнат на пътеката да се припичат и да ми правят компания. Чух телефона да звъни някъде във вътрешността на къщата, но тъй като трудно се изправях заради коляното, не хукнах, както правех преди при всеки телефонен звън, а го оставих да си звъни.
Тъкмо се канех да разчистя изсъхналите и нападали клони под евкалипта, когато на алеята се показа кола. Изправих се и разгънах крака си, разпознавайки автомобила на Пинелъпи Сайкс. Още едно непредвидено посещение. А може би тъкмо тя беше звъняла по телефона? Веднага се засрамих от себе си. Защо винаги си мислех най-лошото за хората? Защо не можех просто да бъда дружелюбна?
— Здравейте — казах аз и ѝ помахах, когато я видях да излиза от колата.
Тя се усмихна предпазливо:
— Опитах се да се свържа с вас по телефона.
— Тъкмо се канех да си правя чай. Ще пиете ли?
— Не мога да остана.
Бях решила, че тя ще остане и че аз ще ѝ направя по-добро впечатление.