— Настоявам — произнесох аз и я хванах за лакътя.
Пинелъпи позволи да я въведа вътре и седна до масата, докато правех чай.
— Имам нещо за вас. — Тя побутна една книга към мен. — Сложих всички онези документи, които ми дадохте, в една папка, която съм озаглавила „Предвоенна“, и там открих това. Бях забравила, че го имам.
Взех книгата. Беше отпечатана на плътна, гланцирана хартия, с леко огъната корица. Самиздат. Заглавието беше „Животът на една набожна жена“. Примигах.
— Скучна е точно толкова, колкото изглежда — обади се Пинелъпи и внимателно си наля мляко в чая. — Но трябва да прочетете текста между двете бележки, които съм сложила вътре.
— За какво става дума?
— Написала я е една жена на име Памела Лейси. Леля ѝ, Маргарет Дей, е живяла в Люинфорд от 1929 до 1945 година. Водила си е дневник и го е предала на племенницата си, преди да умре. Племенницата го е преработила в нещо като биография. Малко го е романизирала, сигурна съм: имената са променени, за да се предпази невинната… — Тя вдигна вежди театрално. — Хвърлих ѝ един поглед, имайки предвид баба ви, и… Вижте, не знам, но в книгата има един образ, който ми се струва, че е базиран на Бийти. Млада шотландска девойка пристига от Хобарт отчаяна и бедна и накрая става собственичка на голяма овцеферма.
Кръвта ми се наелектризира.
— Да! Трябва да е Бийти!
— Не мога да кажа доколко историята е била разкрасена, Ема, а и Памела Лейси не е вече сред нас, за да я питаме. Ако е Бийти, тя е доволно второстепенен образ… отделени са ѝ няколко страници. — Пинелъпи се облегна и отпи от чая си. — Трябва да ви предупредя, че не е обрисувана ласкателно.
Вече съжалявах, че съм я поканила да остане. Наистина исках да седна и да прочета книгата веднага, а не да водя любезни разговори — нещо, в което и без това не ме биваше особено. Въпреки всичко поговорихме за къщата, за плановете ми, за времето и тя скоро си тръгна. Веднага щом я видях да влиза в колата си, пъхнах книгата под мишница. След това намерих едно обрасло с висока трева местенце между тополите. Бризът подухваше и гонеше облаците по небето. Изглеждаше така, сякаш целият свят се движи, но аз седях съвсем неподвижно, докато четях.
„Шотландката“, както я наричаха, пристигнала една вечер в града мокра до кости, с малко червенокосо момиченце, и помолила за помощ. От книгата не ставаше ясно дали момиченцето е на Бийти, или не, но две страници по-нататък се казваше, че бащата на детето дошъл за него, така че може би не беше нейно. Или пък беше. В зависимост от настроението ми. Шотландката се забъркала с алкохол, наркотици, незаконен хазарт и възможни оргии — не беше използвана точно тази дума, но се намекваше за „най-лошото сборище, което можем да си представим между възбудени възрастни“, — преди да прелъсти собственика на една местна ферма да ѝ я продаде евтино.
Всъщност, авторката малко се беше пообъркала. Бийти не беше получила фермата евтино: беше я взела безплатно.
Не знаех какво да мисля. Написаното беше толкова претрупано и лицемерно набожно, че събитията не изглеждаха реални. Това ме накара да се запитам дали мъжът, дал на Бийти фермата, е любовникът, когото тя споменаваше в писмото си, но пък датите не съвпадаха: Рафаел Бланчард се беше върнал в Англия през 1934 г. Значи баба е имала повече от един любовник? Дали момиченцето на снимката е било нейна дъщеря? Кой беше мъжът, дошъл за червенокосото момиченце? Исках да вярвам, като мама, че дядо е бил първият. Единственият.
Но най-лошата грешка, която можем да направим за възрастните хора, е да забравим, че са били млади.
Препрочитах седемте страници отново и отново, търсех информация между редовете и буквите, каквато там нямаше. Започнах да проумявам, че може би никога няма да разбера каква е била тайната на баба. Това ме раздразни. Трябваше да се въртя повече около нея, докато беше жива. Не трябваше да я приемам за даденост. Само че аз заминах за Лондон, преследвайки Ужасно Важната си Кариера, и дори тя да беше казала, че иска да ми каже нещо важно, може би нямаше да я изслушам.
Сега слушах, със сигурност.
* * *
Патрик се отби в сряда следобед след училище да вземе Моника. Тя обикновено се прибираше пеша, но някъде отвъд горещия хоризонт се надигаше буря. Радвах се, че го виждам, но се стараех да не го показвам.
— О, свършила си страхотна работа с градината — похвали ме той.
— Терапевтично е. — Свих рамене и побутнах купчината клони и бурени.
— Ще ти трябва някой с ремарке, за да ти помогне с това. Искаш ли да поразпитам?
— Ще се справя. Трябва да свиквам вече, да търся хора, да си решавам проблемите. — Забелязах, че той не свали тъмните си очила. — Исках и без това да говоря с теб за Мина. Така че се радвам, че се отби.