— За какво става въпрос?
— Две седмици без репетиция. Тя може да забрави всичко, а времето си тече. Мислиш ли, че баща ѝ ще се съгласи да я доведе тук през уикенда? Може да остане през целия уикенд, ако иска… — Гласът ми секна и аз си дадох сметка, че нямам никаква представа как трябва да се грижа за човек като Мина. — Ако, разбира се, идеята не е много откачена.
Патрик се усмихна и вдигна очилата на върха на главата си. Това накара един кичур от косата му да щръкне напред.
— Мисля, че е чудесна идея. Само че баща ѝ не я води с колата толкова далеч. Ще се опитам да го убедя да ми разреши да я взема от тях, а после да я върна обратно.
— Ще ти дойде много.
— Няма значение. Свикнал съм да пътувам на големи разстояния. — Той отново свали очилата на носа си. — Може ли да ти звънна по-късно за това? Ще видя какво мога да направя.
— Разбира се.
* * *
Започна да ми харесва да работя в градината, което ме изненада, тъй като не бях човек, който прекарва дълго навън.
Дългите лехи, които минаваха от алеята до пералното помещение, бяха последният ми проект. Бях започнала с тревата и бурените, старателно избягвайки бодлите на избуялите рози. Установих, че това е тежка физическа работа, но ми беше приятно. Потънах в нея и ми харесваше начина, по който това ме кара да спра да мисля. Не мислех за коляното си или за Джош, нито за майка ми; бях само аз и нагрятата от слънце почва.
Моника се появи към три часа.
— Как върви?
Огледах купчината бурени зад себе си, след това лехата.
— Имам чувството, че не съм стигнала до никъде.
— Искаш ли да дойда да видя? Свърших с бараката.
Изправих се и свалих работните ръкавици.
— Сериозно? Свършила си?
— Ела и виж.
Не бях влизала в бараката, откак бях изнесла кашоните. Помнех едно тъмно, обхванато от паяжини място. Моника отвори вратата и аз ахнах. Беше изчистено от пода до тавана, пръстта бе изстъргана и отдолу се откриваха златисти подове и стени.
— Изглежда фантастично! — казах аз.
— Влез по-навътре, искам да ти покажа нещо интересно.
— Моника ме дръпна леко за ръкава. За първи път, след като ѝ бях казала за Джош, тя се държеше по обичайния дружелюбен начин.
Последвах я в най-голямата от стаите и тя се наведе под малкия прозорец да ми покаже.
— Виж — каза тя. — Всички стригачи, които са идвали тук, са изрязвали инициалите си.
Наведох се да погледна. Беше права. Колекция от инициали. Това ме накара да се усмихна.
— Във всяка стая ли има?
— Само в тази и в отсрещната. Някои са в издълбани сърца, заедно с инициалите на любимите им.
Това събуди интереса ми и аз отидох в другата стая да проверя. Но там нямаше никакво „ББ“, което би трябвало да означава Бийти Блексланд. И все пак ме накара да се размисля. Дали някой от стригачите не е бил тайният любовник на баба? Това би обяснило думите ѝ за мнението на хората от града.
— Знаеш ли какво трябва да направиш — каза Моника, докато изтъркваше едно петно на прозореца, което бе пропуснала. — Трябва да похарчиш малко пари и да декорираш къщурката, след това да я оставяш за ваканции. Селският туризъм в момента е във възход.
Вече клатех глава.
— Ще продам всичко през март. Ще оставя този проблем на другиго.
— Наистина ли ще продаваш?
Погледнах я отново и се засмях.
— Наистина. Може би. Не знам. Не мога да остана, ще трябва да продължа живота си в един момент.
— В Сидни? Или в Лондон?
Отне ми момент, за да отговоря.
— С Джош? — попита тя тихо.
Реших да говоря откровено и направо.
— Защо те разстройва толкова много това, че имам гадже в Лондон?
— Което още обичаш?
Разперих ръце. Очаквах отговор.
Моника въздъхна.
— Съжалявам. Толкова ли е очевидно?
— Да.
— Глупава съм. Помислих си, че харесваш Патрик. Нали разбираш? Че го харесваш. И се хванах за тази мисъл…
— Искаш да кажеш, че ревнуваш заради него?
— Предполагам. — Тя се усмихна. — Съжалявам.
— Няма нищо.
— Просто… — Гласът ѝ секна. Аз чаках. — Не би трябвало да казвам нищо…
Отново замълчах.
Бях открила през годините — случайно, — че мълчанието кара хората да говорят повече.
— Само че Патрик те харесва.
— Харесва ме? Или ме харесва? — попитах аз, чувствайки се като тийнейджърка.
Моника поклати глава.
— Ще ме убие.
— Няма да кажа нищо. — Добре, това беше странно. Прониза ме лека тръпка. Патрик, с неговите екзотични очи и изправения си гръб. Бях права: той наистина ме намираше за привлекателна, достатъчно, че да каже на сестра си.