Мисълта разпали всички възможни несъзнателни реакции в тялото ми. Засмях се като лекомислена ученичка.
— Както и да е — въздъхна Моника, — да забравим, че сме водили този разговор. Съжалявам, ако съм те разстроила. Искаш ли да ти помогна с тази леха?
— Ще се радвам.
През останалата част от слънчевия следобед двете работихме в мълчание.
* * *
Бащата на Мина настоя да се срещне с мен, така че отидох с Патрик до Хобарт, откъдето щяхме да вземем момичето. Спряхме пред огромна, остъклена къща на Батъри Пойнт.
Патрик се намръщи, провери за адреса върху малко листче, след което зави.
— Голяма къща — каза той.
— Само двамата ли живеят?
— Доколкото знам.
Той слезе от колата и аз го последвах. Отидохме до входната врата и натиснахме звънеца. Хвърлях крадешком погледи на Патрик в жълтата обедна светлина, но той сякаш не забелязваше.
Накрая вратата се отвори и на прага застана бащата на Мина. Беше висок, червендалест мъж с черна коса. Не се усмихна.
— Добър ден — поздрави той и протегна ръка. — Рейнълд Картър.
— Ема Блексланд-Хънтър — казах аз и поех ръката му. — А това е Патрик Тейлър.
— Вие сте балерината — произнесе той безизразно. — Заповядайте.
Двамата с Патрик разменихме погледи, когато го последвахме в голяма топла всекидневна. Мина седеше сериозна на дивана, с малко куфарче в краката ѝ.
— Патрик! Ема! — възкликна тя с развълнуван глас. Но остана неподвижна под погледа на баща си, въпреки че краката ѝ помръдваха щастливо.
— Хубав дом. — Очите на Патрик се отклониха към прозореца, за да уловят гледката към Деруент ривър.
Забелязах лаптоп върху едно бюро до вратата. Бих предположила, че мъж като Рейнълд Картър ще има луксозен офис, а не едно ъгълче.
— Мина може да се грижи за себе си достатъчно добре — каза Рейнълд. — Недейте прекалява в грижите. Нейната независимост е важна за мен. И за нея, разбира се.
— Само очаквам да прекарам известно време с нея — казах аз и докоснах косата на момичето. То ми се усмихна с признателност.
— Да. Ами, добре. — Той прочисти гърлото си. — Тя не е нощувала извън къщи досега, затова ми звъннете, ако има някакви проблеми. — Рейнълд Картър вече се обръщаше да се отдалечи, очите му се стрелнаха към екрана на компютъра. — Извинете ме за момент.
Патрик вдигна чантата на Мина, докато баща ѝ натисна няколко клавиша. Той се върна, без двамата да срещнат погледи.
— Съжалявам. Продавам ценни книжа онлайн. Американските пазари още са отворени. Събота сутрин съм много зает.
— Това ли работите? — Знаех, че не би трябвало да любопитствам, но не се сдържах.
— Бях борсов посредник, преди майката на Мина да почине — каза той небрежно. — Взех ѝ гледачка за известно време, но след това реших, че ще ѝ е по-добре вкъщи с мен.
— Татко работи по цял ден и по цяла нощ — обади се Мина.
— Но съм тук, нали? — рече той оправдателно.
Тя обви ръце около кръста му и се сгуши в него.
— Обичам те, татко.
— Всичко ще е наред. — Той я целуна по косата, след това се отдръпна. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
Помогнахме на Мина да се качи отзад в колата. Тя беше развълнувана и непрекъснато бърбореше. Баща ѝ не дойде до вратата, за да ѝ помаха на тръгване и аз усетих, че му се ядосвам. Разбира се, беше я осигурил с голяма къща, но Мина се нуждаеше от обич. Тя беше такова нежно, слънчево момиче.
След това си спомних съвета, който Патрик ми беше дал. „Всъщност, ние не знаем какво точно се случва в семействата. По-добре да не съдим.“
Забелязах, че въодушевлението на Мина граничи с притеснение, когато минахме през големите входни порти на алеята към „Дивото цвете“. Реших да помоля Патрик да остане следобеда, защото Мина го познаваше по-добре, а аз исках тя да се успокои и да свикне с новата обстановка. Той чакаше на долния етаж, подрънкваше на неакордираното пиано, докато аз заведох Мина в стаята ѝ. Беше съседна на моята и Моника я бе подготвила предишния ден. Чисти чаршафи и диви цветя във ваза на шкафа. Мина остави чантата си на леглото и седна до нея замислено.
— Добре ли си?
— Тази къща е тъмна и стара — каза тя.
— Така е. На повече от сто и петдесет години. Страх ли те е?
— Не — отвърна тя. — Къде е твоята спалня?
Почуках по стената.
— Съседната врата.
Тя се усмихна.
— Добре.
На първия етаж Патрик засвири мелодията към „Валсът на цветята“.
— Това е твоята песен, Мина. Да отидем да потанцуваме.