Тя беше по-щастлива и се притесняваше по-малко във всекидневната. Не спираше да се диви на наградите ми, които бях подредила върху пианото. Избутах кушетката до стената и масичката за кафе до прозореца, за да освободя място, и затанцувахме.
Беше забравила някои от движенията от последния път, но се държеше красиво, с изправен гръб и силно опънати крака. Преговорихме всичко три пъти, като Патрик свиреше, после намерихме сиди плейъра и двамата с него седнахме на кушетката, а Мина представи танца пред нас.
Изпълнението ѝ ме остави без дъх. Първия път, когато се бях срещнала с нея и останалите, виждах единствено общото между тях. Но сега провиждах под повърхността: чистите очи, бистрата кожа, тъмната коса, лактите с трапчинки и меките ръце. Когато танцуваше, Мина беше красива.
Патрик се наведе и прошепна тихо в ухото ми:
— Свършила си отлична работа с нея. И с танца. Движенията са идеални за нея.
— Тя свърши всичко. В това момиче има естествена грация. — Спомних си думите на Моника, че Патрик ме харесвал. Чувствах горещината на ръката му срещу моята и се оставих на приятното усещане.
— Спрете да говорите и ме гледайте! — изкомандва Мина по средата на едно релеве.
Засмяхме се и насочихме вниманието си към нея. Очите ѝ блестяха от щастие и това бе такъв урок за мен! Мина никога нямаше да е в състояние да танцува истински балет, но все пак танцуваше. И това ѝ харесваше.
Когато свърши, с Патрик изръкопляскахме шумно, а тя се поклони театрално и ни изпрати въздушни целувки. След което заяви:
— Сега съм изморена.
— Добре — отвърнах. — Това означава, че си работила здраво. Истинските балерини работят много здраво.
Тя извади „Змии и стълби“ от сака си, седнахме на пода във всекидневната и играхме заедно. Коляното ме болеше, но не му обръщах внимание. На здрачаване Патрик се приготви да се прибира.
Мина изглеждаше несигурна, както когато за пръв път беше влязла в къщата.
— Всичко е наред, Мина. Аз ще съм тук с теб.
— Тази къща сигурна ли е? — попита тя. — Има ли ключалки на всички врати?
— Абсолютно.
Видях, че Патрик се насочва към вратата. Не му се тръгваше, доколкото можех да съдя. Във всеки случай на мен не ми се искаше да го пусна да си отиде. Усетих съжаление, когато колата се отдалечи. Вечерният хлад покри ливадите и се сгуши в клоните на сините евкалипти. Влязох вътре да приготвя вечеря.
Мина ми помагаше. Седна на масата, чистеше граха от шушулките, докато аз режех едно пиле, което да сложа да се пече.
— Какво ли прави татко сега? — попита тя.
— Не знам. Какво прави обикновено в събота следобед?
— Работи на компютъра.
— Ами, сигурно и сега прави същото. — Седнах до нея. — Той липсва ли ти?
Тя ми се усмихна.
— Малко.
— Утре ще го видиш. Но преди това с теб трябва да направим още репетиции. — Пресегнах се и стиснах ръката ѝ.
— Искаш ли сега да се прибереш? Мога да звънна на Патрик и да те откара?
— Не. Добре съм. Балерините наистина трябва да работят здраво.
— Те го правят.
— Тогава ще остана и ще продължа да работя.
* * *
В полунощ се изви вятър и в далечината чух гръмотевици. Това бе достатъчно да ме разсъни и да ме накара да стана и да затворя прозореца на спалнята си. Върнах се в леглото, след което осъзнах, че чувам леко почукване.
Станах. Звукът идваше откъм стената, свързана със стаята на Мина.
Измъкнах се отново от леглото и отидох до съседната врата.
— Мина? — извиках тихичко и открехнах вратата.
Тя ме погледна в тъмното. Беше до стената и чукаше, както ѝ бях показала вчера. Включих лампата и видях сълзи по лицето ѝ.
— Миличка, какво има? — Приближих се до нея.
Тя каза нещо, но не разбрах думите. Взех ръката ѝ в моята. Беше студена и влажна.
— Искаш ли да се обадя на баща ти да дойде да те вземе?
Тя кимна, хлипайки.
Заведох я в моята спалня и я сложих в леглото си.
— Ще чакаш тук, където е топло и уютно. Аз ще се обадя на татко.
Тя кимна отново.
Слязох на долния етаж и светнах всички лампи. Намерих телефонния номер, който Патрик ми беше написал, и го набрах. Звънях дълго. Шест пъти. Седем пъти. Осем. Девет…
Накрая той вдигна.
— Ало?
— Господин Картър, Ема Блексланд-Хънтър се обажда.
— Какво има? — Гласът му не беше дружелюбен. Никак.
— Мина се уплаши от бурята и иска да се прибере вкъщи.
Тишина. Аз чаках.
— Господин Картър?
— Няма да тръгна по средата на бурята.
В първия миг бях прекалено шокирана, за да отговоря. След това казах:
— Да, но тя плаче от страх.
— Всички трябва да правим неща, които не харесваме. Ще остане там. Обадете ми се сутринта, ако не се е успокоила.