— Но…
— Ще ѝ мине — каза той. И затвори.
Гледах телефона известно време, преди да го оставя. Не можех да повярвам на това, което току-що се бе случило и изгарях от ярост. Изгарях.
Трябваше да се кача някак на втория етаж и да кажа на това красиво, крехко момиче, че татко ѝ не може да дойде да я вземе. Помислих си дали да не звънна на Патрик, но не можех да понеса мисълта да го карам да шофира в дъжда. Тръгнах внимателно по стъпалата, както винаги, като дишах дълбоко, за да се съвзема. Тя седеше в леглото ми на светлината на лампата и гледаше през прозореца.
— Мина? Татко ти не може да дойде, миличка. Бурята е прекалено силна.
Тя кимна.
— Хей, знам какво може да те развесели.
Тя ме погледна, когато отидох до гардероба и отворих горното чекмедже. Вътре намерих моята корона от „Лебедово езеро“. Извадих я внимателно и ѝ я подадох.
— Какво е това? — Лицето ѝ светна.
— Това е нещо много специално и ти трябва много да го пазиш.
Тя пое короната благоговейно и я погледна.
— Тази корона е специална. Носех я, когато танцувах Одета.
— „Лебедово езеро“! — ахна тя.
Взех я от нея и я сложих на главата ѝ; накарах я да отиде да се огледа в огледалото на гардероба.
Страховете бяха забравени. Мина се въртеше пред огледалото, короната блестеше в отражението.
— Ела в леглото — казах аз. — Голямо е и има място и за двете ни. Ние не се страхуваме от бурята.
— Не — повтори тя, марширувайки към леглото, след което се сгуши в мен.
Изключих лампата и топлата ѝ мека ръка ме намери в тъмното.
— Лека нощ, Ема — прошепна тя.
— Лека нощ — отвърнах.
Лежах в тъмното, докато се уверих, че е заспала. Ръката ѝ пусна моята. Скоро бурята се разрази с пълна сила, но тя не помръдна.
27
Събудих се рано, схваната и изпотена, в леглото си. Мина спеше спокойно. Короната беше паднала от главата ѝ и лежеше на възглавницата до нея. Вдигнах я внимателно и я сложих на нощното шкафче. Мека утринна светлина блестеше зад завесите. Помислих си за градината ми и реших да стана и да свърша малко работа. Навлякох едни дънки и тениска с дълги ръкави, и слязох по стъпалата.
Небето светеше ясно, измито от бурята. Тревата и камъните бяха още мокри. Взех си пътьом инструментите и ги сложих до старата леха с рози. Бавно си проправях път, подрязвах, скубех, копаех. Нямах представа дали розите ще израснат отново, след като ги бях подкастрила толкова свирепо, и осъзнах с известна тъга, че няма да ги видя как цъфтят. Някой друг щеше да е собственик на къщата.
Оставих лопатката за разсаждане, когато си го помислих. Някой друг щеше да паркира колата си в алеята, някой друг щеше да пренесе нещата си в спалнята, друг щеше да готви в голямата, отекваща кухня.
Казах си, че ставам сантиментална, и продължих да копая.
Слънцето изгря напълно и аз влязох да проверя Мина. Беше будна и облечена, и гледаше наградите ми във всекидневната. Направих ѝ закуска и я попитах дали иска да порепетира още малко.
— Не — отвърна тя. — Искам да ти помагам в градината.
Така че ѝ дадох едни здрави градинарски ръкавици и излязохме навън в свежата утринна светлина. Не исках да влиза в лехата с рози, страхувах се да не се убоде в тръните. Затова ѝ поръчах да събере сухите клони под евкалиптите и да ги струпа близо до купчината с бурени.
Мина беше много по-спокойна от предишната вечер и бъбреше весело за градинарство, за това как с татко ѝ направили малка зеленчукова леха и отгледали собствени домати. Още бях ядосана на баща ѝ, че не дойде да я вземе снощи и че не проявява интерес към танцуването ѝ, така че не вярвах много на тази история.
— А ти с какво се занимаваш, Мина? — попитах я. — Докато татко ти работи на компютъра?
— Три пъти в седмицата следобед работя в един супермаркет. Зареждам рафтове.
Бях смаяна.
— Сериозно ли?
— Така печеля пари, давам ги на татко да му помагам. Освен това имам една приятелка, която идва три пъти в седмицата да ми помага да уча разни неща. Казва се госпожа Папас.
— Като например да си учиш уроците?
Тя поклати глава.
— Не. Завърших училище миналата година. Госпожа Папас ме учи как да се качвам на автобуса и да се пазя, такива работи.
— Можеш ли сама да се качиш в автобуса?
— Направих го веднъж. Беше забавно. Но едва не забравих спирката си. — Тя се разсмя, хвърляйки наръч клони върху купчината. — После си спомних магазина за шоколад и спирката беше точно тази.
— Ах, да, шоколадът трудно може да се забрави.
Тя не отговори и аз се обърнах; видях я, че се взира между два бодливи храста под евкалиптите.