— Какво има?
— Не знам.
Изправих се бавно и отидох при нея. Очаквах да видя животно, може би мъртво. Но не беше животно. Замръзнах.
— Това е кръст.
— Като в църква.
— Да. Нещо трябва да е погребано тук. — Или някой, помислих си, но не исках да го кажа, за да не я изплаша. — Да видим дали можем да стигнем дотам.
Двете издърпахме изсъхналите клони от пътя си, а аз бясно разсичах острицата. Накрая се изправихме пред кръста. Наведох се внимателно. Кръстът беше висок около трийсет сантиметра. Използвах градинарската си лопатка, за да изстържа натрупалата се през десетилетията чернилка. Букви. Не исках да измъквам кръста, така че се приближих още, за да видя другите букви. Отвесно беше написано: ЧАРЛИ.
— Пише ли нещо? — попита Мина.
— Чарли — отвърнах аз. Сърцето ми изтръпна. Дали тук не беше погребан някой? Разбира се, че не. Разбира се, че хората ги погребваха в гробищата.
Чу се приближаване на кола. Вдигнах очи и видях Патрик да влиза в алеята. Слънцето се отразяваше в предното му стъкло. Толкова ли късно беше станало?
— Патрик! — възкликна Мина и изтича да го посрещне.
— Не се упражнявахме — казах аз и пуснах инструментите. Знаех, че съм цялата в пръст и пот, и че косата ми е мръсна.
— Работихме в градината и намерихме един кръст — осведоми го Мина.
— Може ли да видя? — попита той и тя го поведе.
— Чарли — прочете той. — Питам се кой ли е бил.
— Надявам се, куче.
Патрик се изправи и ме погледна, вдигайки вежди.
— Куче? Мислиш ли? Във фермите непрекъснато умират животни и никой не проявява сантименталности. Не мога да си представя някой да посади дърво и да побие кръст над гроба на куче. Това очевидно е някакъв паметник. На човек.
Той беше прав и аз го знаех. Кръстът беше съзнателно сложен тук. Внезапно идеята, че има заровен човек в ливадата на къщата, ми се стори малко зловеща.
— Иди и си прибери нещата, Мина — казах аз.
— Добре. — Тя забърза нататък и Патрик ми се усмихна.
— Имаш пръст по лицето.
— Къде? — Ръката ми се вдигна несъзнателно към лявата буза.
— Ето тук. — Той нежно хвана пръстите ми и ги сложи от другата страна, след което ги пусна.
Топли тръпки. Изтрих калта.
— Значи мислиш, че е погребан човек?
— Възможно е. Ще разкопаем и ще видим — пошегува се той. — После вдигна очи към клоните, които се простираха над нас. — Не бих стоял дълго тук, ако бях на твое място. Някои от тези клони изглеждат така, сякаш умират.
— Опосумите. Предполагам, че е по-добре да направя нещо за тях. Това дърво е по-важно, отколкото си мислех.
* * *
Онази вечер след един дълъг душ, който изми цялата кал и пот от деня и ме остави розова и чиста, си помислих за кръста. Всъщност, не бях преставала да мисля за него през целия ден. Бях чиста и суха и не ми се излизаше навън в мократа вечер да го гледам отново. Вместо това отворих главната спалня и се приближих до прозореца. Отворих го. Луната беше изгряла пълна над росните ливади и изливаше бяла светлина върху тях. Евкалиптът беше право пред мен. Това бе единственият прозорец в къщата, обърнат към него.
Гледката събуди неясен спомен у мен. Концентрирах се, опитах се да го хвана. След това осъзнах: това беше картината в къщата на баба. Онази, за която ми беше казала, че винаги я успокоява и я кара да се чувства щастлива. Разбира се, че беше така, оттук го виждах ясно. Извивката на хълма и далечната гола скала зад него, съвсем същата. Това дърво за нея беше специално. Беше го посадила тук, където да го вижда всеки ден, а след това, когато е заминала, бе поръчала да го нарисуват, така че пак да го вижда.
Патрик беше прав, дървото беше своеобразен паметник. Винаги си бях мислила, че евкалиптът е посаден прекалено близо до къщата, но може би такава беше целта. Да държи някого близо. Някой на име Чарли. В очите ми бликнаха сълзи, дори се запитах дали въображението ми не реагира пресилено.
Стоях дълго, вдишвах нощния въздух, гледах как сребристата лунна светлина създава трепкащи сенки върху ливадата. Баба ми беше обичала някой, който се казваше Чарли. Той беше мъжът в писмото, със сигурност. Но беше умрял. Почувствах как светът за миг се изплъзва изпод краката ми. Ако не беше умрял, баба може би е щяла да се омъжи за него. И да не срещне никога дядо. Да не роди никога мама и вуйчо Майк. Историята щеше да ме изтрие. И все пак исках нещата да се бяха развили по-различно, заради баба. Ужасно е да изгубиш мъжа, когото обичаш.
* * *
На следващата събота в училищния салон Мина беше блестяща. Помнеше целия танц и Марлон започна да сглобява останалата част от шоуто. Шест други деца танцуваха около нея — много прости, бавни движения — и всичко изглеждаше чудесно. Марлон запомни танца на Мина от едно виждане, промени някои от движенията, при които тя се затрудняваше, направи ги по-практични и аз внезапно се почувствах безполезна. Седях и гледах; осъзнах, че коляното не ме боли чак толкова много от дългото пътуване дотук.