Пролетта започна да поглежда към лятото. Концертът наближи. Цветята в градините избуяха. Последните кашони бяха изпразнени и прибрани. Моника вече нямаше какво да прави, така че с огромно съжаление я оставих да си отиде. Тя обеща да ме навестява веднъж седмично и го правеше, само че не беше същото като да е през цялото време наоколо. Липсваше ми. Патрик беше разсеян и зает. Започнах да се чувствам самотна.
Разхождах се много. Дори тичах понякога. Опитах се да танцувам, но това бе бледа имитация на онова, което можех преди. Дадох си ясна сметка, че тялото ми никога вече няма да може да се движи по същия начин. Нямаше я гъвкавостта, а болката винаги чакаше, готова да напомни за себе си при най-малкото невнимание от моя страна. Това ме караше да плача.
Оставаха три седмици до концерта и Марлон свика четири вечерни репетиции с костюми.
— Не е нужно да ходиш — опита се да ме разубеди Патрик.
— Това е едно допълнително пътуване за теб.
— Коляното ми в момента е добре. Освен това искам да видя Мина в костюма ѝ.
Лятната вечер беше прекрасна. Светлината остана до късно над земята, въздухът беше сладък. Нищо общо с опушения Лондон през лятото. Когато излязохме от колата пред училището, всичко миришеше красиво: окосената трева, далечните цветя, сготвената храна. Поех си дълбоко дъх с благодарност.
В другата страна на паркинга беше спрял бащата на Мина и я чакаше да излезе. Протегнах врат да го видя, мръщейки се.
— Не вярвам, че ще дойде на тазгодишния концерт.
— По-добре не се намесвай, Ема — посъветва ме Патрик.
Мина помаха с ръка, развълнувана от вечерта, от многото запалени лампи в салона и целия този блясък, който правеше всичко да изглежда различно.
Отидох да я хвана за ръката, наведох се към прозореца на колата и казах на баща ѝ:
— Трябва да влезете, господин Картър.
— Нямам време — отвърна той рязко.
— Ще бъдете ли в състояние да присъствате на годишния концерт?
Той ме погледна.
— Не е ваша работа.
— Ема — произнесе Патрик с предупредителна нотка в гласа.
— Тя е красива танцьорка. Ще е жалко да пропуснете.
— Затворете вратата, ако обичате — сопна ми се той. — Закъснявам.
Подчиних се и Мина ме погледна смутено.
— Много е зает.
— Знам, скъпа — отвърнах и я погалих по косата. — Просто не искам да пропусне да те види как танцуваш.
Влязохме в салона и когато Мина изтича към приятелите си, Патрик се обърна към мен и произнесе строго:
— Не трябваше да казваш нищо.
— Егоистичен негодник.
— Не можеш да знаеш.
— Не дойде да я вземе от къщи по време на бурята, въпреки че тя плачеше от ужас.
Патрик сви рамене. Настръхнах.
— Съжалявам — каза той. Беше ми го казал преди ден. — Не знаем нищо за тези семейства, а те се справят с трудностите по различен начин. И без това не прави малко, като продължава да работи вкъщи. Това е достойно за възхищение.
— Но е прекалено ангажиран и не прекарва никакво време с нея. Не можеш да си прекалено ангажиран за любов. Докато го казвах, имах ужасното чувство, че аз съм била. Че целият ми живот, до принудителното ми пенсиониране, е бил прекалено ангажиран, за да има в него време за любов. Не бях видяла баба, преди да умре; не бях посещавала майка ми; дори Джош ми се беше ядосал, че все ме няма, и беше избягал със секретарката си.
А сега? Бях ли се поправила? Само защото трябваше често да седя неподвижна. Помислих си за първоначалната недружелюбност, която бях показала на Моника, Патрик, Пинелъпи Сайкс… всъщност на всички.
Патрик беше извикан да се справи с някакъв проблем, затова заех мястото си на първия ред.
Загасиха лампите и включиха осветлението на сцената. Патрик беше обяснил, че са започнали по-отрано да репетират с костюми вечер, за да свикнат децата с прожекторите. Видях защо. Някои от тях бяха напълно объркани, забравяха движенията и вместо това се разхождаха. Марлон остана спокоен и търпелив, въпреки провала, който се случваше на сцената. Потиснах един пристъп на смях.
След това започна музиката на Мина и тя излезе в костюма си: синьо трико с лека копринена поличка отгоре. Беше боса, както я бях посъветвала. Застана в средата на сцената, осветлението изгасна и един бял прожектор я освети. Напрегнах се, чудех се дали и тя ще се разсее като останалите.