След това Мина вдигна ръце в перфектен арабеск и започна да се движи.
Признавам, бях вложила прекалено много в изпълнението ѝ. Но продължавам да твърдя, че това беше едно от най-красивите неща, които някога съм виждала. Не само защото тя закова всяко едно движение, не само защото изглеждаше като светлосин ангел, заобиколен от други шест бели ангели, които се движеха в кръг около нея. А защото беше едно добро момиче, изправено пред толкова много предизвикателства в живота си, и ги бе преодоляло с такава грация и такъв дух. Плаках през цялото време и се питах как на баща ѝ му бе дало сърце да пропусне това.
* * *
Патрик ме остави вкъщи след десет. Включих чайника и си събух обувките; тъкмо се канех да се кача горе и направо да се пъхна в пижамата, когато на вратата се почука.
Изпълнена с любопитство, отидох да отворя.
На прага стоеше Патрик.
— Съжалявам, забравих да ти дам това. — Той ми подаде найлонов плик, със сложено в него зарядно устройство. — От Моника. Поръчала го за теб. Пристигна едва днес.
— Благодаря. — Чайникът започна да пищи. — Ще влезеш ли за едно кафе?
Той погледна някъде встрани от мен. Чувстваше се неловко. След това сви рамене:
— Защо не?
В кухнята включих мобилния си телефон към зарядното и направих кафе. Седнахме на масата и разговаряхме за репетициите, за Мина, след това някак стигнахме и до времето. Говорехме като хора, които наистина искат да си кажат нещо друго, но не им стига смелост. Наистина ми допадаше много. Възхищавах се на жилавото му тяло, на зелените му очи, на дългите пръсти около чашата за кафе. Възхищавах се също на деликатния му хумор, на любезността му, на куража му. Но се боях да направя нещо друго, освен да му се възхищавам. Боях се да стана по-близка с него, макар да не знаех защо.
— Трябва да тръгвам — каза той, допивайки кафето си. — Тежка училищна нощ.
Засмях се.
— Ще се видим в събота сутринта. Не че се нуждая от още училищни вълнения.
— Разбира се, че се нуждаеш — каза той. Нежно и сериозно.
Не му повярвах, но така или иначе щях да отида. Бях започнала да обиквам Мина. Бях започнала да обиквам Патрик.
Изпратих го до вратата. Той тръгна бързо към колата си, след това се обърна и се върна. Чаках на прага. Лунната светлина му подхождаше. Той дойде и застана пред мен, без да казва нищо. Аз не казвах нищо.
След това се наведе и ме целуна. Топли устни, топло тяло. Притиснах се към него, прокарах любопитни ръце по гърба му, усещайки формата му под дрехите.
Той се отдръпна и каза.
— Лека нощ. — След което отиде до колата си.
Не спирах да се усмихвам, дори след като колата изчезна от поглед.
* * *
Късно на следващата сутрин слязох за закуска. Докато чаках тостера, включих заредения си телефон. Той избибипка. Имах нови съобщения.
Сърцето ми започна да бие по-бързо.
Включих гласовата поща и забелязах, че ръцете ми треперят. Ема, още ли си на този номер? Обади ми се. Джош.
Докато прослушвах четирите съобщения, се разви цял разказ. Звънни ми, трябва да говоря с теб. Сара и аз се разделихме; Тя не си ти. Звънни ми, бейби. Липсваш ми. Звънни ми. Звънни ми.
Звънни ми.
Мечтите изкристализираха в реалност. Всичко, което беше станало между нас — моята травма, наследството, животът в „Дивото цвете“ изсветля и избледня като хартия. Нямаше борба със съвестта, нямаше чудене дали съм била глупачка. Само неговият глас, както си го бях представяла хиляди пъти, който ми казва да се върна.
Звъннах му. Звъннах в Лондон. Звъннах на стария си живот.
28
Бийти: Лондон, 1965 г.
Бийти остави малкото си куфарче, пълно с тоалетни принадлежности, на оправеното легло, докато Рей прекарваше двата им големи куфара през вратата на хотелската стая. Той ги остави на дебелия кафяв килим.
— Да ти помогна ли?
— Що за съпруг ще съм, ако не мога да се справя с куфара на жена си? — засмя се той.
Бийти седна на ръба на леглото и го загледа как внася куфарите. Светлата му коса бе започнала да оредява, но още нямаше и един сив кичур, сякаш годините обществен живот и политически отговорности изобщо не го бяха засегнали.
Той се отпусна до нея.
— Уморена ли си?
— Чувствам се добре.
— Трийсет часа на самолет и се чувстваш прекрасно. — Погали я по косата. — Моята Бийти.
— Кога трябва да тръгваш?
Рей погледна часовника си. Беше в Лондон за конференция. Обикновено Бийти, свързана прекалено здраво със собствения си бизнес в Сидни, не го придружаваше. Но беше започнала бавно да отпуска поводите на „Блексланд Уул“, когато компанията стана прекалено голяма за нея да се справя сама.