Това, а и фактът, че децата сега бяха тийнейджъри, щастливи да останат под грижите на една снизходителна и отстъпчива леля за десет дни.
— Приемът е в шест вечерта. Но не съм длъжен да ходя. Няма да им липсвам.
Бийти се прозя. Може би все пак не се чувстваше чак толкова добре.
— Не, трябва да отидеш. Аз ще си поръчам румсървис и ще чета книга.
— Не си лягай прекалено рано. Няма да можеш да се аклиматизираш дни наред.
— Ще те изчакам.
Тя сгъна дрехите им, докато той се изкъпа и избръсна, събра документите му, върза вратовръзката му. И вече не беше нейният Рей, с наивната си усмивка и вкус за глупави, но дружелюбни шеги. Сега беше почитаемият Реймънд Хънтър, депутат, член на парламента за избирателен район Мортъндейл и министър в сянка на здравеопазването.
— Няма да закъснявам — каза той, целувайки я по бузата.
— Благодаря, скъпи. — Тя се опита да се усмихне, но усети, че ъгълчетата на устните ѝ са замръзнали.
Рей наклони глава, изучавайки я.
— Нещо не е наред, нали?
— Липсват ми децата — произнесе тя бързо. Освен това има и нещо друго, което не мога да ти кажа. Тя спокойно срещна погледа му. — Ще звънна на сестра ти да проверя как са и ще се почувствам по-добре.
— Кажи им, че ги поздравявам.
След като го изпрати, Бийти отвори прозореца и пропусна уличния шум и студения есенен въздух вътре. Качи се на високото легло и си взе книга, но не можеше да се съсредоточи върху думите пред очите си. Последният път, когато бе идвала в Лондон, беше когато с Хенри избягаха в Тасмания. Но Рей не знаеше нищо за това. Не беше смятала да превръща миналото си в тайна — тъмна, погребана и срамна, — но така се беше получило. Онова, което Рей не знаеше, беше, че тя има и друг мотив да дойде в Англия с него. За първи път от двайсет и пет години Бийти се надяваше да види дъщеря си.
* * *
Смъртта на Чарли беше една агонизираща раздяла в живота ѝ. Но беше дошъл сезонът за стригане и нямаше как да го спре. Лео Сампсън ѝ помагаше с всичко, което можеше, а Питър и Мат държаха под контрол процедурата. Бийти стоеше на втория етаж в спалнята си, плачеше с часове, седнала под прозореца, така че да може да вижда фиданката на евкалипта, която беше посадила върху гроба на Чарли. Нощем сънуваше, че тича след него, когато той изчезва в тъмен коридор, или че го чака да се появи от южния край на фермата, яхнал Бърч. Седеше и чакаше, докато слънцето залезе и небето стане студено и черно. След това се събуждаше и чувстваше загубата му с нова сила. Ръцете и краката я боляха толкова много, дори си помисли, че я събаря болест; но нямаше никаква болест. Продължаваше да е жестоко здрава. Със сърце на парчета. И със силно тяло, функциониращо като часовник.
Някъде в света бушуваше война. Някъде в света друга майка отглеждаше дъщеря ѝ. Но Бийти не можеше да стои на крака достатъчно дълго, за да се справи с тези тревоги. Месеците минаваха като в забавен каданс, като надвиснал облак скръб, който не се вдигаше, като зимната мъгла, легнала в долината зад хълма. Тя не виждаше светлина.
Наближи Коледа и Бийти изпита малко задоволство от ушиването на едно зимно палто за Луси, което изпрати по пощата в Шотландия. Към него приложи дълго писмо, разказваше на Луси, че Чарли е умрял и че е имала причина да не пише. Последва дълго мълчание, съвсем не неочаквано.
Дойде Великден. До този момент Бийти беше написала шест или седем писма, беше ги изпратила и чакаше. Не се получи никакъв отговор.
Гневът не ѝ даваше нощем да спи. Знаеше, че Моли и Хенри сигурно имат телефон, но не ѝ бяха изпратили номера. Как смееха? Единственото, което искаше, беше да чуе гласа на дъщеря си. Това щеше да я успокои толкова много. Бийти нямаше търпение тази проклета война да свърши. В момента, в който свършеше, щеше да отиде в Шотландия и да ги намери. Междувременно продължаваше да пише писма, да излива своята любов към дъщеря си. И да продължава да ги изпраща в безмълвието.
* * *
Знаеше, че бизнесът ѝ запада. Питър и Мат бяха млади, всъщност не бяха подготвени да се справят с работата във фермата. Последният настриг вълна беше най-добрият досега, така че не се безпокоеше за пари, но беше зарязала счетоводната работа, както и организацията на нещата почти напълно. Вече нямаше сърце за този бизнес. Някога беше свързвала селскостопанския ритъм с нов живот, с обновление, с растеж. Сега като се огледаше виждаше само смърт. Сива пелена безразличие бе покрила всичко и тя знаеше, че трябва да се махне.