Веждите на Кора се свъсиха.
— Нямаш някакви глупави идеи да задържиш бебето, надявам се?
Беше отчаяна. Не заради онова, което Кора предлагаше, нито пък заради това да посрещне провала си. Тя се насили да отвърне ведро:
— Разбира се, че не. И без това никога не съм го искала.
4
През заскрежения прозорец на стаята, която делеше с други момичета в Моркъм хаус, Бийти можеше да види покривите, закриващи гледката към морето отвъд. Веднъж седмично в четвъртък следобед четиринайсетте момичета, които живееха тук, бяха извеждани на плажа — късно, така че моралното чувство на хората да не бъде засегнато от незаконните бременни кореми, — където събираха мидени черупки в чантите си и стояха до глезени в ледената морска вода, вдишвайки дълбоко свежия въздух, който трябваше да им стигне до следващия път, когато щяха да им позволят да излязат.
Бийти би отворила прозореца, но той беше закован. Една чайка на отсрещния покрив разроши перата си под следобедния бриз, който духаше от морето всеки ден на здрачаване. Тя отпусна ръка върху корема си. Вътре детето ѝ мърдаше и риташе.
Детето, което вече не беше нейно. Икономката я беше информирала, че вече е намерено семейство за бебето, благочестива християнска двойка от Дъръм, които имаха две осиновени дъщери и се надяваха този път да бъде син. Икономката ѝ беше казала това строго, сякаш я предупреждаваше да не вземе да ги разочарова с момиче. Бийти се опита да не мисли за това какво ще е бебето — момче или момиче: тези мисли я караха да го чувства прекалено реално, прекалено близко. Щом трябваше да се откаже от детето, не трябваше да си го представя в никакви подробности. Какво не би дала сега за успокоението на майка си. За бащината си мъдрост. Ето я тук, всеки момент ще роди дете, а още се чувства самата тя като дете. Млада и уплашена, жадуваща утеха. Но в Моркъм хаус нямаше такова нещо като утеха. Само всекидневната порция инструкции колко трябва да се срамува, поднесена каменно студена.
Бийти се извърна от прозореца и си намери книга за четене. Икономката позволяваше да се внасят в стаите само Библията и класиците. Бийти нямаше желание да чете първата, а вторите ѝ бяха омръзнали до смърт, но успя да намери един роман на Чарлз Дикенс, който привлече вниманието ѝ. Тя седна на леглото си и се опита да чете.
Стаята беше малка и вътре щеше да е студено, когато настъпи есента — когато бебето ѝ се появи. Нямаше килими да топлят пода, нямаше тапети или картини, които да нарушават еднообразието на студените стени, между които тя сновеше апатично от сутрешните домакински задължения до обяд, от времето за ръкоделие до вечеря. Леглото ѝ беше спретнато оправено, но това на Делия беше бъркотия от чаршафи и одеяла. Делия бе нейна съквартирантка за последните три седмици, откакто бе дошла. Снощи в полунощ Делия беше изведена навън, като пъшкаше и плачеше, за да роди бебето си. После, полубудна, полуспяща, Бийти сънува странни сънища за кръв и смърт, и за плачещи деца. Нервите ѝ бяха опънати. Тя не можеше да се фокусира върху редовете пред себе си.
Вратата се отвори шумно и Бийти видя да влиза Делия, облечена в една толкова избеляла рокля на цветя, че маргаритките изглеждаха сиви.
— Върна ли се? — Тя се изправи в леглото.
Делия се усмихна несигурно. Усмивка, която се разтегна върху тъмна цепнатина.
— Всичко свърши.
Бийти погледна към корема ѝ, който преди беше кръгъл и напращял. Сега издуваше съвсем леко роклята.
— Ти си…
— Свърши се — каза момичето мрачно. — Излизам оттук след седмица.
— Бебето?
— Не го видях. Държаха вдигнато… одеяло… пред лицето ми… — Усмивката на Делия се стопи. — Дори не видях дали е момиче или момче. — Тя се отпусна внимателно на леглото си, после легна.
Сърцето на Бийти се сви.
— Чу ли го? — Тя седна до Делия и отмахна един кичур коса от лицето ѝ.
— Съвсем слаб звук — каза Делия. — Като коте. — Усмивката ѝ се върна. — Най-после всичко свърши, след седмица се махам и мога да продължа живота си. Слава богу. — Тя отблъсна ръцете на Бийти и дръпна завивките върху себе си.
— Болеше ли?
— Адски. — Тя се прозя. — Уморена съм, Бийти. Ще ме оставиш ли да поспя?
Бийти стана и се върна до прозореца, опирайки чело в студеното стъкло. Оставаха ѝ месеци, но страхът я завладя. Бебето на Делия го нямаше. Онази мърдаща топка живот, която до вчера беше прикрепена към нея, сега бе грижа на някого другиго, и утробата ѝ беше празна. Мисълта накара Бийти да се разплаче и тя остави сълзите да се стичат безшумно надолу по лицето ѝ и да капят от брадичката ѝ, знаейки, че това съвсем не са сълзи за Делия. Тя плачеше за себе си.