Изпрати обява, че дава под наем бизнеса, и започна да опакова багажа си.
Една сутрин, докато извършваше обичайното си посещение до пощенската кутия да провери дали няма нещо от Луси — нямаше! — откри писмо с австралийския правителствен герб отгоре. Намръщи се. Страхуваше се да не е от данъчните или пък някакви лоши новини от чужбина. Но писмото изобщо не беше свързано с данъци. Изглежда някаква комисия към военното министерство беше ратифицирала предложение да се създадат петстотин работни места за жени телеграфисти във въздушните сили. Трябваше им униформа — вълнена пола и блейзър — и се интересуваха дали Бийти може да се заеме с ушиването.
Тя прочете писмото два пъти до пощенската кутия, след това още два пъти във всекидневната. Усети топлина в сърцето, като първите пролетни стръкчета след ледена зима. Беше абсурдно. Можеше да измисли модели за пола и блейзър, но не беше възможно да изработи сама петстотин униформи.
И все пак единственото, което я молеха, беше да приеме работата. Щеше да получи бюджет за наемането на дузина работници и за купуването на дузина шевни машини. Не трябваше да прави нищо, освен да рисува скици, да ръководи и да следи производството.
Сутринта се изниза, докато работеше на бюрото си, чертаеше, драскаше, късаше и започваше отначало. От толкова време не беше изпитвала никакво удоволствие в живота, че сега имаше чувството, че е пияна. Радост. Истинска радост. Когато нахвърли шест-седем модела, насочи ума си към офертата и приблизителните цени, кръстейки се да не са прекалено високи или прекалено ниски. Стомахът ѝ закъркори, напомняйки ѝ, че не е яла. Тя вдигна очи и видя, че сенките навън са се удължили. Беше работила над идеята буквално цял ден.
Не можеше да си спомни последния път, когато времето бе отлетяло толкова бързо. Всеки миг след смъртта на Чарли беше мъчително дълъг.
И тогава разбра какво може да я спаси: работата. Но не работа във фермата — там имаше прекалено много спомени.
Изминаха шест седмици, преди да получи договора. Дотогава вече беше опаковала багажа си и готова да тръгне. Беше накарала един брокер да ѝ намери малко местенце в Хеймаркет с достатъчно пространство отдолу за работилница.
Сутринта, когато напусна „Дивото цвете“, валеше дъжд. Новите наематели бяха пристигнали и се опитваха да пренесат мебелите си през калта и локвите. Трите им малки момчета тичаха из къщата и пищяха от въодушевление. Това накара Бийти да изпита задоволство, че къщата отново ще се изпълни със смях и любов. Тя се качи в колата си и не се обърна да погледне към гроба на Чарли. Знаеше, че това ще я разплаче.
* * *
Четири години по-късно в Сидни се запозна с Рей. Беше поканена на благотворителен бал за Организацията на вдовиците на военните. По принцип обичаше да е сама. Не че беше толкова самотница, колкото предпазлива. Определено мястото, където живееше в момента, беше съвсем различно от Люинфорд. Никой не знаеше, че е самотна майка със съмнителен морал. Никой не я бе виждал да изпраща безброй писма до Шотландия, до незаконната си дъщеря или бившия си любовник и съпругата му. Никой, с изключение на Лео Сампсън, не знаеше за усилията ѝ да намери Луси чрез заплетената и скъпа правна система или как безкрайно проточилата се война бе направила усилията ѝ двойно по-големи. Със сигурност никой не знаеше за сълзите, които изплакваше във възглавницата си нощем, осъзнавайки, че детето ѝ се е променило много, откакто го е видяла за последен път. Осъзнавайки, че вече дори не може да си представи как би изглеждала Луси, и че дългото отсъствие е притъпило нуждата ѝ да види момиченцето. В много отношения онази Луси, която познаваше, си беше отишла завинаги. И на нейно място в света се бе появила висока и непозната тийнейджърка. Тийнейджърка, която — ако Бийти беше права за отровата, с която ѝ бяха напълнили ушите Моли и Хенри — щеше да се държи враждебно към нея, ако се срещнеха.
Балната зала на хотел „Уентуърт“ грееше под ослепителните полилеи. Дузината маси бяха покрити с фин китайски порцелан и сребърни прибори за вечерята, състояща се от пет блюда, но Бийти беше прекалено притеснена, за да мисли за ядене. Трябваше да произнесе реч. Беше се превърнала в нещо като знаменитост в Сидни, след като моделите ѝ бяха избрани от голяма американска верига магазини. Сега почти шестдесет процента от бизнеса ѝ беше за износ. Вече не правеше дизайн за правителството или бизнеса, а за специализирани магазини и модни бутици. Практичните ѝ, но красиви модели, се търсеха, тъй като жените вече гледаха на себе си като на силни и компетентни. А Бийти — млада, свободна и богата — стана символ на тези качества. Австралийски женски седмичник беше пуснал статия за нея непосредствено след Коледа и тя установи с изненада, че хората на улицата от време на време я разпознават.