Богатите гости влязоха. Жените в дълги бродирани рокли, с лисици около врата и велурени чантички; мъжете във вълнени костюми от две части, копринени вратовръзки и златни клипсове върху тях. Бийти бе избрала да се облече по свой дизайн — къса плисирана пола, копринена блуза с остро деколте и късо болеро отгоре. На рамото си носеше копринено цвете, краката ѝ бяха обути в обувки на високи токчета, украсени с панделка. Залата се изпълни с миризма на тютюнев дим и Бийти усети, че трудно си поема дъх. Помоли един келнер за чаша бренди и го изненада като го обърна наведнъж.
— Благодаря — върна му чашата тя. — Така е малко по-добре.
Накрая дойде време за речта ѝ. Осветлението в стаята намаля и тя се качи на един подиум, облегна се на катедрата отчаяно и си пое дълбоко въздух.
Бяха я помолили да говори за успеха си, откъде е тръгнала, докъде е стигнала. Но от този разказ трябваше да отпаднат много неща. Да, тя беше бедна емигрантка от Шотландия, която се бе мъчила да изкарва пари, работейки при Маргарет Дей, пришивайки копчета по саката на хората. Но не спомена нищо за детето, което е трябвало да издържа, за съпруга пияница, който играеше комар и когото се наложи да напусне, за развратния си шеф, когото трябваше да надхитри. Да, ръцете ѝ бяха загрубели от работа, докато пасеше овцете в дългите зими, само за да се върне вкъщи за малка порция месо от див заек и рядка супа от пащърнак на вечеря. Но не спомена нищо за мъжа, който я беше научил да язди кон, който я беше обичал и подкрепял в трудните времена. Да разкаже живота си по този начин означаваше да заличи всички тези контрасти, да го направи далеч по-скучен. Но тя не можеше да се изправи тук, пред богатото общество на Сидни и да признае, че е имала извънбрачно дете, че е спечелила фермата в отвратителен облог и е имала страстна връзка с чернокож мъж. Запита се дали тези неприятни истини някога ще изплуват на светло, дали хората от Люинфорд са достатъчно щастливи сега, когато си е заминала, за да не я споменават отново. Достатъчно дребнави във възгледите си, за да не чуят за успеха ѝ на световната сцена.
Тя спря да говори, чувстваше се през цялото време като измамница, а аудиторията избухна в ентусиазирани ръкопляскания. Изненада се: мислеше си, че е досадила на всички.
— Благодаря ви — прошепна тя. — Благодаря ви.
Засвири оркестър, тя слезе от сцената и присъстващите се завъртяха в танц. Бийти се върна на масата си, към чашата с топящ се сладолед. Усети внезапен апетит, изяде сладоледа бързо и леко ѝ прилоша. Другите гости на масата, ухаещи на скъпи одеколони и кремове за коса, се наведоха към нея, говореха ѝ колко са харесали речта ѝ, след това един по един се отправиха към дансинга. Бийти седеше сама и се питаше дали ще бъде неучтиво да си тръгне.
— Госпожице Блексланд?
Тя вдигна очи и видя висок мъж с руса коси и хубави очи. Беше облечен в красиво скроен раиран костюм от вълнен плат.
— Здравейте — кимна тя.
— Може ли да ви поканя на танц?
Очите на Бийти се отклониха към дансинга, след това се върнаха към мъжа. Тя не можеше да танцува. Събитията в живота ѝ никога не я бяха отвеждали до балната зала. Другите жени бяха елегантни, знаеха какво правят.
— Съжалявам. Не смятам, че съм добра танцьорка…
Той се поколеба, явно се чудеше дали му отказва изобщо.
— Да ви предложа чаша шампанско, тогава?
Тя изпита съжаление, че е отхвърлила поканата му за танц, а той изглеждаше толкова мил.
— Разбира се. Ще бъде чудесно.
Чакаше го да се върне и си мислеше, че би трябвало да избяга, когато имаше такава възможност.
Той седна до нея. Тя отпи бавно от чашата, съзнавайки, че на празен стомах мехурчетата ще отидат право в главата ѝ.
— Ще разрешите ли да ви се представя както подобава? — каза той и я погледна прямо. — Аз съм Реймънд Хънтър, депутат.
— Приятно ми е — кимна тя.
— Речта ви много ми хареса.
— Мислех, че съм досадила на всички.
— Съвсем не. Смятам, че всички бяха очаровани. Е, аз поне със сигурност.
Не пий прекалено бързо, Бийти. Тя остави чашата и си пое дълбоко въздух.
— От колко време сте в парламента?
— Три и половина години. Макар че понякога ми се струва адски отдавна.
Тя се засмя тихо. Окуражен, той ѝ разказа няколко истории от живота в Канбера. Беше обезоръжена от самоиронията му и не усети как започна да се смее все по-високо, като вдовицата със зачервеното лице на съседната маса. Желанието ѝ да се махне отслабна и когато Реймънд я попита дали може да ѝ се обади следващата вечер и да я изведе на вечеря, тя не отказа.