Бийти се разсмя и това го окуражи да продължи да пее. Бийти се смееше все по-високо, докато накрая стомахът я заболя.
Родителите му бяха много мили, точно както беше казал. Денят мина в дълъг обяд и още по-дълга разходка и накрая Рей и Бийти се върнаха уморени в къщата за гости в късната хладина на вечерта.
— Има две спални — каза Рей, докато отключваше. — Но само една баня. Ще ходим за закуска в къщата на родителите ми. След теб.
Тя влезе пред него в малка къща с нисък таван. Миришеше леко на стара пепел и стари книги, и Рей отиде право до камината да запали огън. Пред нея имаше голямо канапе, а едната стена бе заета догоре с книги.
— В шкафа има портвайн — каза Рей, показвайки с рамо. — Ще ми направиш ли компания?
— Разбира се. — Тя намери бутилката, наля две чаши и двамата седнаха да гледат огъня. Рей пусна ръка по облегалката на канапето, зад раменете ѝ. Кожата ѝ настръхна леко от желание.
— Може ли да те попитам нещо, Бийти? — обърна той лицето си към нея. Кожата му беше златна на светлината на пламъците.
— Какво?
— Тази сутрин в колата усетих, че нямаш желание да си с мен.
— Не, наистина не. Приятно ми е да съм с теб.
— Имам предвид нежелание да… имаш връзка с мен. Както и да се опознаем по-добре, с оглед… на нещо повече.
Бийти примига насреща му. Беше време да му каже. Кажи му, хайде. За Луси. За Чарли. За това как си придобила „Дивото цвете“. Но тя помнеше много добре, че Рей беше мъж, който я бе познавал два месеца, преди да я целуне, че се бе измъкнал любезно от страстната ѝ целувка. Как да му признае, че е имала не един, а дори двама любовници?
Не можеше. Просто не можеше. Луси беше вън от живота ѝ, най-малкото до края на войната. Може би нямаше кой знае какво значение, ако не кажеше нищо за нея сега, в осветената от огъня стая, с вперените в нея очи на Рей.
— Ти си чудесен човек — произнесе тя.
— Но…?
— Няма никакво „но“.
— Значи не съм постъпил глупаво, като съм те довел да се запознаеш с родителите ми?
— Разбира се, че не. — Тя се пресегна за ръката му и я стисна в своята.
— Ти заслужаваш някой по-добър от мен — каза той. — Някой, който не е далеч през половината от годината.
— Нямам нищо против. Свикнала съм да бъда сама.
— Но няма да се срещаш с друг, докато ме няма?
Тя поклати глава.
— Обещавам, Рей. Ти ще си единственият за мен.
* * *
Бийти знаеше, че един ден всичко ще излезе наяве, защото един ден щеше да види Луси отново. Но това не ѝ изглеждаше кой знае колко важно, когато той беше далеч, а когато беше с нея бе прекалено заета, за да мисли по този въпрос. Войната най-сетне свърши и в същия ден пристигна нещо от Шотландия.
Едно от собствените ѝ писма, на което пишеше „Не е на този адрес“.
Бийти беше опустошена, бясна, объркана. Колко време беше минало, откакто се бяха преместили, без да ѝ кажат?
Рей забеляза вечерта, докато се хранеха, че е далечна и замислена, но тя му каза, че е свързано с работата и той не се обезпокои. Прокле се за това, че не му каза истината. Беше мил човек, щеше да разбере. Щеше да ѝ каже, че всичко е наред и че няма нищо против.
Само че не от неговото мнение се страхуваше тя. Той беше депутат в парламента: кариерата му зависеше от това да бъде чист, честен, заслужаващ доверие. Обзе я ужасна тъга. Не беше подходяща за Рей. Беше длъжна да излезе от живота му и да го остави да продължи живота си без нея, да намери някоя млада девственица, която да ухажва и за която да се ожени, жена, която няма да го кара да се чувства неудобно пред обществото.
Той избра да стане от стола точно в този момент, остави салфетката си и коленичи до нея.
Другите хора в ресторанта се размърдаха, зашушукаха развълнувано.
— Не, Рей, не — прошепна тя, но той не я чу.
— Бийти…
— Не тук — каза тя.
Но беше прекалено късно. Имаха публика. В очите на Бийти избиха сълзи. Той изглеждаше толкова изпълнен с надежда. Протегна се да хване ръката ѝ, но тя го отблъсна. Скочи от стола и изтича към вратата.
Навън, в студения въздух, в шума на трафика и цигарения дим от минувачите.
* * *
Намери я хлипаща на входните стъпала на къщата ѝ. В лудия си бяг някак бе загубила ключовете си; последната капка.
— Аз съм този, който трябва да плаче — каза той, докато влизаше през портата.
Тя вдигна поглед.
— Изгубих си ключовете.
Той ѝ ги подаде.
— Намерих ги на пода на ресторанта. За щастие, в момента бях на колене, така че лесно ги забелязах.