— Толкова съжалявам, Рей.
— Може ли да поговорим вътре? Навън е доста студено.
Тя му направи знак да мине, той отвори и влязоха. Бийти светна лампите от двете страни на дивана и дръпна завесите. Сърцето ѝ биеше глухо.
— Сега… да разбирам ли, че не искаш да се омъжиш за мен? — попита той, сядайки на люлеещия се стол до празната камина.
— Не е толкова просто.
— Добре тогава: искаш ли да се омъжиш за мен?
Брак. Последния път, когато бе мислила за такова нещо, беше с Чарли. Когато той умря, предполагаше, че никога повече няма да ѝ се случи.
— Защо сега? — попита тя.
Неизвестно защо тази мисъл ужасно я натъжи. Животът наистина продължаваше. И, както изглежда, продължаваше без дъщеря ѝ в него. Сега Луси беше на шестнайсет. Детството ѝ беше свършило. Онова, за което Бийти копнееше, беше за малката Луси, със слабото ѝ телце и доверчиви очи. Копнееше за нещо, което бе невъзможно.
— Не съм това, което мислиш, че съм — произнесе тя.
— Напротив, точно това си — възрази той.
— Аз съм… Миналото ми не е толкова…
— Имала си любовници? Разбрах го, когато за пръв път те целунах. Аз също съм имал любовници. Но те сега не са тук. Аз съм тук.
Отговорът му я изненада.
— Репутацията ти…
— Бийти, и двамата сме над трийсет. Никой в правителството не очаква от мен да взема девственица.
Тя не можа да срещне очите му.
— Можем да имаме дълъг годеж. Колкото искаш. Няма защо да бързаме. Но се виждам да остарявам с теб, скъпа. Моля те, позволи ми да вярвам, че този сън може да се сбъдне.
Тя избухна в сълзи.
— Ето пак! Пак се каниш да кажеш „не“, нали?
— Да. Искам да кажа, не, не се каня да кажа „не“. Казвам „да“.
Той отиде до нея и я взе в ръцете си, притискайки я силно.
— Ще се грижа много за теб, любов моя. Никога няма да те оставя.
* * *
Канеше се да му каже толкова много пъти. Преди партито за годежа; след партито за годежа. Преди първия път, когато се любиха; след първия път, когато се любиха. Но продължаваше да го отлага. Междувременно писа на няколко души, които познаваше в Глазгоу, питайки ги дали могат да ѝ помогнат да намери семейство Макконъл. Завърши с шестнайсет различни адреса на Хенри Макконъл в околността на Глазгоу. Писа на всички. Не получи нито един отговор.
Определено трябваше да каже на Рей преди сватбата, която щеше да се състои през юли следващата година. Но след това бяха насрочени избори и изведнъж той вече не беше щастливият, леснодостъпен Хенри. Беше винаги зает, напрегнат насаме, но очарователен на обществени места, беше перманентно изтощен. Бийти го попита дали не иска да отложат сватбата, но той каза, че искал да е женен преди изборите, така че тя се зае с планирането на малко тържество за сключване на граждански брак, като през цялото време се страхуваше от това. Страхуваше се.
Трябва да му кажеш.
Вече не се надяваше на писма.
Две от тях пристигнаха същия ден. С еднакви печати. И без никакъв обратен адрес. Различни почерци върху пликовете. В единия разпозна ръката на Моли.
Бийти си беше вкъщи, беше си взела един от редките си почивни дни. Беше боса, надяваше се да се възползва от слънцето, което огряваше всекидневната ѝ през по-голямата част от сутринта. С писмото в ръка тя се върна на кушетката, но слънцето вече не изглеждаше толкова топло.
Отвори първото и бавно разгъна листа. Моли.
Скъпа Бийти,
Знаем за опитите ти да ни намериш и те молим почтително да не се свързваш повече с нас. Щастливи сме така, както сме в момента, и нямаме желание да ни се напомнят трудните времена в Австралия. Луси порасна и се превърна в изискана млада дама, и е важно приятелите и потенциалните ѝ кандидати да продължат да вярват, че аз съм ѝ родна майка. Знам, че те е грижа достатъчно за нея, за да я оставиш.
Твоя, Моли
Прииска ѝ се да скъса плика, когато осъзна, че в него има още нещо. Обърна го надолу и в скута ѝ изпаднаха две малки снимки.
Затаи дъх. Беше Луси. Висока. Млада жена. Гледаше право в камерата, без да се усмихва. Обичайното изражение на Хенри. Другата снимка представляваше семеен портрет на трима им. Моли беше остаряла страшно много и Бийти знаеше, че това е от вината. Проклета да е, дано вечно се чувства виновна! Молим те почтително да не се свързваш повече с нас… Как си позволяваше тя? И що за майка е, според Моли, ако толкова лесно се откаже от дъщеря си?
Тя насочи вниманието си към другото писмо. Може би беше от някой от другите Макконъл, на които бе писала, който се извиняваше, че не е този, за когото го взема.