Но не беше. Писмото беше от самата Луси.
Скъпа Бийти…
Бийти сбърчи нос. Не Скъпа мами. В същия миг разбра какво следва.
Ще ми позволиш ли да си живея живота спокойно? Получих всичките ти писма, но не исках да ги чета. Оценявам всичко, което си направила за мен като дете и татко ми каза да те уважавам за това, че си ме отвела от него, когато е вършил грях. Като ме доведе тук, той просто направи същото, и аз съм му много благодарна. И на Моли, която сега смятам за своя майка. Харесвам Шотландия и нямам желание да се връщам при теб, фермата или каквото и да е. Остави ме на мира.
Луси Макконъл
Отхвърлянето и раздразнителността, които лъхаха от тези редове, Бийти почувства като физически удар. Стомахът я заболя. Тя остави писмото и взе отново снимката. Тази неусмихващата се непозната беше написала писмото. Луси, нейното червенокосо ангелче, отдавна вече го нямаше.
Звездите се бяха подредили жестоко. Луси не искаше да знае за Бийти, а Бийти не искаше Рей да знае за Луси.
И така, безпомощна да се бори, Бийти не каза нищо на Рей. И нещо, което не би трябвало да е тайна, се превърна в тайна.
* * *
Бийти усети хладно докосване по бузата. Отвори очи стресната.
— Аз съм — каза Рей. — Оставила си прозореца отворен. Тук е станало страшно студено.
Тя дойде на себе си. Точно така: бяха в Лондон, в хотел. Рей беше отишъл на официална вечеря, тя бе останала да чете в леглото, но малко след това бе потънала в спомени.
— Заспала съм дълбоко.
— Заради часовата разлика — успокои я той. — Ще ти трябват ден-два, докато се аклиматизираш.
— Как мина събитието? — попита го тя, докато го гледаше как затваря прозореца.
— Не беше от най-тъпите вечери, но близко до това.
Тя седна в леглото и отмахна кичур коса от лицето си.
— Рей, ще си зает през следващите няколко дни, нали?
— Определено да.
— Питах се дали ще имаш нещо против, ако утре тръгна за Глазгоу и остана една нощ да преспя там.
— Глазгоу? Не мислех, че имаш останали някакви роднини там?
— Нямам — побърза да каже тя. — Аз… искаше ми се да видя как се е променил, откакто съм напуснала. Мина много време. — Толкова много. Ето я сега, почти петдесет и петгодишна, с прошарена коса, с изтъняваща кожа. Луси беше на трийсет и пет. Частният детектив ѝ беше казал, че Луси си има две деца. Бийти беше баба, мисъл, която я изпълни по-скоро с любопитство, отколкото с радост.
— Далече е — каза той, като си развързваше вратовръзката.
— Ще хвана влака.
— Не, не. Вземи кола да те откара дотам.
— Тогава ще се чувствам длъжна да водя разговор. Не, искам да си чета книгата и да си пия чая.
Той я потупа по ръката.
— Нека бъде както искаш. Стига да си доволна.
Тя се обърна, така че да не види лицето ѝ.
* * *
Отвратително лондонско утро. Сиви улици, черни таксита, черни чадъри, мокри листа в каналите. Рей излезе, докато тя си приготвяше багажа. Не можеше да се концентрира, непрекъснато забравяше какво прави.
Накрая се отправи към станция „Кингс Крос“, обувките ѝ се пълнеха с вода, и си купи билет за влака в десет часа.
— По линията има закъснение — каза чиновникът зад гишето. — Тръгваме с двайсет минути по-късно.
Тя взе билета и седна на една пейка, заобиколена от оживлението на гарата. Покрай нея минаваха хора с палта и капещи чадъри. Затвори очи, мислеше си за дома и за слънцето. В съзнанието ѝ изникна една картина на „Дивото цвете“ в ясен ден, Луси в градината с Михаил, слънцето блести в косата ѝ. От много време не ѝ беше домъчнявало за Тасмания; Сидни се бе превърнал в неин дом. Но всичките тези мисли за Луси я накараха да закопнее за надвисналата тишина, за миризмата на евкалиптите, за свежите слънчеви дни.
* * *
Когато първите наематели се бяха изнесли от „Дивото цвете“ през 1951 година, Рей я беше накарал да обяви мястото за продан.
— Прекалено заета си, за да се занимаваш с него — каза той, — а не можем да се преместим там за постоянно. Все пак съм на изборна длъжност. Работата ми е тук, сред избирателите ми.
— Знам, знам — каза тя. По онова време имаше две малки деца, и двете я дърпаха за полата в най-неподходящото време. Плащаха пари на гледачка за четири дни в седмицата, но и така беше прекалено заета, за да поема и нещо друго. Въпреки това не можеше да се примири с идеята да продаде „Дивото цвете“. Не на последно място заради това, че Чарли беше погребан там.
Само че не можеше да го признае пред Рей. Никой мъж не обича да мисли, че не е най-голямата любов на съпругата си.