И все пак, какво щеше да прави с хилядите овце? Свърза се с Лео Сампсън, който ѝ предложи да раздели имота. Цената на вълната беше скочила до небесата: нямаше да ѝ е трудно да намери купувач. Да задържи къщата и прилежащите към нея ливади за себе си, заедно с къщата на стригачите и новите конюшни. Да продаде останалото. Новите собственици можеха да си построят собствена къща в южния край на имота.
След седмица той ѝ се обади.
— Идеята може да не ти хареса — каза той, — така че ти предлагам да седнеш.
Да седне? Тя имаше две деца под две години. Не можеше да намери стол под купчините неизгладено пране, камо ли минутка, за да седне. Огледа голямата слънчева стая и осъзна, че дори не може да види Майки. Отново беше изчезнал.
— Казвай — произнесе тя.
— Хароу искат да купят фермата.
— Хароу? Тили и Франк?
— Да. Знам, че не ги харесваш, аз също, но…
— Назови им една цена, която почти не могат да си позволят. Цената на вълната расте. Ще платят — каза тя. — Ако приемат, защо да не взема парите им?
Лео се поколеба.
— Наистина трябва да тръгвам — каза тя, преди да е променила мнението си. — Изгубих си едното от децата.
— Ще видя какво ще кажат — отвърна той. — Грижи се за себе си, Бийти.
— Ти също.
— Бау! — Майк изскочи иззад една завеса. Бебето Луиз се разплака.
* * *
Децата ги промениха. Нямаше ги вече дългите, лениви разговори вечер. Наистина, и двамата бяха вече остарели и загрижени по свой начин за децата, но хорът от оживени гласове най-накрая ги бе убедил. Те бяха щастлива двойка с публичен живот и сега се нуждаеха от наследници, за да зациментират образа. Момче за него и момиче за нея.
Раждането на Майк бе толкова различно от раждането на Луси двайсет години преди това. Този път наоколо сновяха доктори, сестрите се опитваха да отделят бебето от нея и го връщаха след четири часа, когато то бе прекалено объркано, за да суче правилно, и се налагаше да му пъхат бутилката с мляко в устата. Бийти каза на Рей, че иска да напусне веднага болницата.
— Но не трябва ли да ги слушаш? Имат толкова опит с бебетата. Ние нямаме.
Тя го убеди и се върнаха у дома с Майк. Той порасна и спеше в кошчето до леглото им, докато навърши шест месеца, точно както Луси.
И двете ѝ бебета бяха пухкави и щастливи и тя не искаше повече, но Рей се бе подложил на вазектомия, без да се консултира с нея. Не знаеше защо това я засегна толкова много: тя самата не му казваше всичко. Но това бе първата от цяла редица промени, които разклатиха отношенията им. Фактът, че той беше далеч за толкова дълго, оставяйки я сама да се грижи за децата и да ръководи бизнеса си, не помагаше. Той не ценеше работата ѝ толкова високо, колкото своята.
Още я обичаше. Тя още го обичаше. Но перспективата да остареят заедно вече не изглеждаше романтична. В някои дни изглеждаше изпитание.
* * *
Лео Сампсън я потърси преди стригаческия сезон. Тя беше наела персонал и стискаше палци; до този момент всичко вървеше гладко. Затова се плашеше от лоши новини.
— Семейство Хароу се съгласиха на офертата ти — съобщи той.
— Ще си запазя къщата с ливадите?
— Щели да си построят една от южната страна, близо до бента. Какво ще кажеш, да ти изпратя ли договорите?
— Ще е чудесно.
Бунгалото им в Еджклиф беше станало прекалено тясно за тях, така че използваха парите за една покупка, за която досега се бяха колебали: паянтова, но слънчева къща в Пойнт Пайпър.
Бяха там почти година, когато Тили Хароу ѝ се обади. Бавачката, имигрантка югославянка на име Ивона, си играеше с децата на кончета във всекидневната. Бийти беше в офиса си, до прозореца с изглед към пристанището, и се опитваше да проследи отдавна занемарената кореспонденция. Телефонът иззвъня и тя си помисли да не го вдига, но Рей беше далече и не искаше да пропусне разговор с него.
— Ало?
— Бийти Блексланд?
Предпазливост.
— Да.
— Аз съм Тили Хароу. Не знам дали… си ме спомняш?
О, да, Бийти си я спомняше. Спомняше си всички тях, начина, по който се бяха отнесли с нея, историите, които разправяха за нея. И те бяха изиграли ролята си в това да загуби Луси, не се съмняваше.
— Разбира се, че си спомням, Тили.
Дълго мълчание. Бийти се запита дали линията не е прекъснала. После се чу накъсано поемане на въздух. Тя плачеше.
— Какво има?
— Можеш ли да ми помогнеш? Имаме фермата само от година, но не ни върви. Току-що събрахме овцете да ги преброим и се оказа, че сме изгубили хиляда. Възможно ли е?
— Умрели ли са?