— Не знам.
— Тили, много съм заета. — Тя почука с писалка по бюрото, като се чудеше как да се измъкне от разговора. — Когато аз въртях фермата, винаги имах добър помощник. Кой управлява сега мястото?
— Франк.
— Има ли човек, който да го съветва? Човек, който да познава земята?
Гласът ѝ се снижи до шепот:
— Няма да приеме съвет. Не е валяло и язовирът пресъхва. Овцете не се обагнят. Не знам какво да правя. Не можем да си плащаме вноските.
Бийти усети пристъп на вина. Беше поискала ужасно висока цена и живееше в къща, купена отчасти от тези пари.
— Тили, съжалявам, че си в беда. Но просто трябва да го убедиш да наеме опитен човек. Това е единственото, което мога да ти препоръчам.
Тили изхлипа.
— Ще се опитам.
* * *
Три години без достатъчно валежи съсипаха Хароу. Както бе казал Лео Сампсън: всяка капка дъжд подминаваше фермата, за да се излее в съседство, в града, навсякъде другаде, само не и в техните водоеми и в техните ливади. В началото на 1955 година Бийти чу, че Франк Хароу се обесил, а Тили се върнала в Южна Африка, напълно съсипана. Тя установи, че не съжалява нито за него, нито за нея.
Може би земята си имаше свой начин за въздаване на справедливост.
* * *
Влакът още не беше дошъл. Тя усети слаб прилив на адреналин. Ами ако това беше знак? Ами ако не трябваше да отива?
Бийти стана и се върна до гишето за билети. Дъждът беше спрял и слаба слънчева светлина проникваше иззад облаците, проблясвайки в локвите.
— Някакви новини за влака за Глазгоу?
— Най-малко още двайсет минути. Идете и изпийте един чай.
Тя излезе на улицата и се поколеба отвън пред входа на едно кафене. Отражението ѝ я гледаше от витрината. Беше добре облечена, разбира се, и все още стройна. Но всяка следа от предишната Бийти — младата Бийти — бе изчезнала. Беше една почтена жена от средната класа, стояща начело на модна империя. Съпруга на депутат. Какво, по дяволите, си мислеше, че ще намери в Глазгоу? Душевна болка? Да. Публичен скандал? Може би. Връщане на любовта на дъщеря си? По всяка вероятност не. Беше продължило прекалено дълго. Ако Рей разбереше сега, че е крила от него повече от двайсет години, това щеше да ги раздели.
Бийти си тръгна от гарата, изоставяйки плана си.
* * *
— Ти си тук? — Тя вдигна очи от креслото до прозореца.
— Да.
Рей отиде до нея и я целуна.
— Приятна изненада. Да излезем ли да вечеряме?
— Мисля, че трябва да се върна вкъщи за известно време.
Той я погледна с любопитство.
— Ще се приберем вкъщи в края на следващата седмица.
— Съжалявам. Имах предвид Тасмания. Аз… Искам да се върна в „Дивото цвете“.
— Знаеш, че не можем да се местим. Представлявам хората от Мортъндейл. Не мога да си върша работата от Тасмания.
Тя го погледна и за миг той ѝ се стори напълно непознат. Наистина ли се бе омъжила за него преди повече от двайсет години? Наистина ли бе споделяла едно легло с него? Беше имала деца с него? Как можеше да са делили толкова неща и все пак да не му каже за двете загуби, които бе понесла: първо дъщеря си, а след това сродната си душа?
След това той отново изглеждаше близък: нейният Рей, мъжът, който бе толкова добър с нея от толкова време.
— Мисля, че трябва да остана известно време сама — каза тя тихо.
— Без нас?
— Ти и без това си далече през повечето време.
— По работа.
— И аз ще свърша малко работа. Децата вече са големи и не е трудно да се грижиш за тях. — Мразеше се за болката по лицето му. — Съжалявам, Рей, но ще е добре за нас, знам го.
— Мислиш да ме напуснеш?
— Не — каза тя бързо и това бе истина. — Само че се нуждая от време и място да помисля, да остана насаме със себе си. — Да остави някои спомени да почиват.
— Ако това е, което ти трябва, разбира се. Разбира се. — Той я докосна нежно по косата. — Обичам те, Бийти. Толкова много. Радвам се, че си тук, че не си в Глазгоу.
Бийти не беше сигурна, че няма да се разплаче, ако заговори, затова не каза нищо.
30
„Дивото цвете“ беше едновременно ужасно познат и не съвсем такъв, какъвто го помнеше. Изглеждаше по-голям. Дърветата бяха много по-високи, бараката по-отдалечена от къщата. Но начинът, по който светлината се променяше върху ливадите, по който листата на евкалиптите шумоляха, начинът, по който скорците и врабчетата чуруликаха и пееха на здрачаване беше съвсем същият.
Горката къща, беше мрачна и запусната. Старият хладилник отдавна беше отказал, а пералнята още приютяваше един медник и преса за пране; тя бе свикнала с леснината на двойната си автоматична пералня. През първите два дена Бийти се справяше с неудобствата, но си каза, че е глупаво: все пак беше богата жена. Звънна на две места в Хобарт и уреди да ѝ бъдат доставени някои неща. След това се зае да изчисти бързо мястото, уши нови завеси, погрижи се за някои дребни ремонти.