— Нима?
— Заповядайте горе — каза Ани. — Да пием чай.
Бийти едва не се засмя. Беше толкова различно от поканите, които бе свикнала да приема в града. Тя последва Ани зад тезгяха нагоре по стъпалата към уютна, пълна с цветя всекидневна.
Ани сложи чайника да кипне и седна до Бийти.
— Баща ми… Съжалявам, би трябвало да кажа пастрокът ми. Работил е при вас. Михаил Кирилов.
— Михаил! Ваш пастрок? Значи сте дъщеря на Катрин?
— Да. Не мога да повярвам, че помните името на майка ми. — Тя се усмихна широко. — Двамата бяха много щастливи дълго време.
— Да не би той…? — Бийти не можа да се застави да произнесе думата.
— Да е умрял? О, да. Мама почина през 1958 г. и той каза, че иска да се върне тук. Мястото му липсваше много. Но тъй като беше доста стар и не беше добре, го докарахме. В същото време бизнесът тук беше на лизинг, а районът ни хареса. Татко почина през 1961 г. тук в спалнята. — Тя махна с ръка. — Замина си мирно. Искате ли да видите някои семейни снимки?
— Да, разбира се.
Ани отиде до един отрупан с книги рафт и извади два фотоалбума.
— Ето, разгледайте ги. Ще отида да направя чая.
Бийти се взираше в по-скорошните фотографии, прелиствайки страниците внимателно. Михаил — прегърбен и побелял, но все пак същият Михаил — се усмихваше от снимките. Ани и съпругът ѝ бяха на много от снимките, заедно с децата, които с всяка следваща страница ставаха по-големи. Тя взе другия албум. Страниците се разпадаха. Снимките, държащи се на отдавна разлепени бели ъгълчета, се плъзгаха между пропуканите страници.
Опита се да ги подреди. Учуди се като видя една, направена във всекидневната в „Дивото цвете“.
Сигурно беше правена точно преди Михаил да тръгне. Имаше елха. Спомни си, че тогава Катрин носеше фотоапарат. Беше направила няколко снимки на мястото по негова молба, така че да си го спомня, след като замине. Като присви очи, Бийти вадеше снимките една по една, за да ги гледа.
Ето го. Ето го Чарли. Един силует на кон, шапката закриваше по-голямата част от лицето му. Но сърцето ѝ пропусна един удар.
— Намирате ли нещо? — попита Ани, като се върна с подноса с чай.
Тя извади снимката.
— Това е Чарли Харис.
— Татко е говорил много за него. Били са големи приятели. Вземете я, ако искате. На мен не ми трябва.
— Наистина ли? — Тя усети, че лицето ѝ се стопля.
— Вземете тези от „Дивото цвете“.
— Не, не, ще ви ги оставя със спомените за баща ви. Но ще взема тази. Той беше… много специален за мен. — Ето: сърцето ѝ биеше прекалено силно. В кръвта ѝ още имаше капки млада кръв.
Ани наля чай и Бийти я разпита за другите жители на града, които си спомняше. Ани не беше чувала никое от имената. Тя прекара сутринта в спомени, след това реши, че е по-добре да си вземе продуктите и да се прибере.
— Ани… — В главата ѝ се беше оформила идея. — В „Дивото цвете“ известно време няма да има никого, но искам да изпратя малко кашони, които да бъдат складирани там. Ако ви дам ключ, мога ли да ви помоля да се отбивате от време на време, да наглеждате мястото и да ги подредите вътре вместо мен? Ще ви платя.
— Ако е за платена работа, ще я оставя на сина ми — каза Ани. — На седемнайсет е и има нужда от някаква почасова работа. Освен това може да бърше праха и да поддържа градината вместо вас, ако искате.
— Би било чудесно — каза Бийти. Може би когато дойдеше следващия път, къщата нямаше да е толкова запусната. Ако дойдеше. — Как се казва той?
— Андрю — отвърна тя. — Андрю Тейлър. Няма да ви подведе.
Когато се прибра вкъщи, Бийти закачи снимката на Чарли на стената до леглото си. По някаква причина присъствието на снимката караше призрака му да си отиде. Това я натъжи, но тя не я свали. Скръбта ѝ бе по-малко плашеща, хваната между четирите бели ръбчета на снимката.
* * *
Бийти започна да осъзнава, че е дошла в „Дивото цвете“, за да потъгува. Не само за Чарли и за Луси, които вече бе оплакала. Беше дошла да оплаче загубената си младост, това, че животът бе станал такъв, какъвто беше, вместо такъв, какъвто е можело да бъде. Докато времето минаваше и единствените звуци бяха собствените ѝ мисли и тези на мирната земя, тя откри, че скръбта е намаляла, че е започнала да вижда по-ясно колко благословена е била. Любящ съпруг, две чудесни деца, шанса да сбъдне мечтите си. Чарли бе спрял да се появява под прозореца ѝ, и за нейна изненада тя започна да проявява нетърпение за Сидни, за Рей, за Майк и Луиз. Облекчението беше огромно.
След това една нощ, две вечери, преди да се прибере вкъщи, сънува сън.