* * *
Морето бушуваше сиво и мрачно, и оставяше плътна пяна, която чертаеше вълнообразни линии по плажа, докато момичетата вървяха надолу по пътеката. Бийти вдигна очи към оловното небе, притискайки шапката към главата си, за да не я отвее вятърът. Сигурно щеше да завали, което означаваше, че седмичният им излет ще бъде съкратен и че ще бъдат изпратени да се върнат рано в Моркъм хаус. Сигурно щяха да им изнесат допълнителни лекции от Библията заради греховете им.
— Дишайте чист въздух, момичета — извика икономката, когато се разпръснаха по плажа. Онези, на които им предстоеше скоро да родят, седнаха изтощени и уплашени, загледани в сивите вълни. Другите, на които едва им личеше, изтичаха до линията на водата да натопят краката си. А тези по средата, като Бийти, се разхождаха по бреговата линия и търсеха мидени черупки или парченца цветни стъкла, изгладени от морето. Бийти, решена да прекара колкото се може повече време навън, крачеше бързо по влажния пясък. Морският въздух и думкането на сърцето ѝ измиха паяжината, насъбрана в съзнанието ѝ, докато бе киснала в умирисаните на зеле коридори, покрити с линолеум.
В далечината забеляза една фигура. Не ѝ обърна внимание, докато не я видя да вдига ръка, сякаш ѝ маха. Колебливо. Тя забави крачка. Вгледа се. Беше мъж в сив костюм, шапката скриваше лицето му. Определено ѝ махаше.
Обърна се назад. Другите момичета бяха на двайсетина ярда от нея и никоя не беше видяла мъжа. Сърцето ѝ запърха: беше го познало преди очите ѝ.
Хенри.
Бийти замръзна шокирана. Не можеше просто да изтича към него; икономката щеше да види. Но и не можеше да го игнорира.
В този момент облаците над нея се разтвориха и заваля. Гласът на икономката се издигна над вятъра:
— Хайде, момичета. Връщаме се веднага.
Да се върне? Как би могла? Хенри беше тук, само на сто ярда долу на плажа, застанал в дъжда.
— Някой да доведе Бийти! За бога, Бийти, всички теб чакаме!
Някаква ръка хвана нейната. Едно от новите момичета; Бийти беше забравила името ѝ.
— Хайде — произнесе тя със силен акцент, — ще изстинем в дъжда. — Бийти измъкна ръката си и се обърна да види Хенри.
Нямаше го.
— Хайде — настоя момичето.
Бийти видя, че момичетата се отдалечават от плажа, че икономката размахва месестата си ръка ядосано. Отново се обърна към плажа: не се виждаше човек.
Ами ако изобщо не е имало никакъв Хенри? Ако това бе просто въображение, игра на отчаяното ѝ сърце?
Като избърса гневните си сълзи, Бийти тръгна тежко към другите, настигайки ги точно когато пресичаха шосето. Зад павилиона беше паркиран черен остин, същият като този на Теди Уайлдър.
Бийти се опита да отхвърли мисълта. Много мъже караха черен остин. И все пак това бе достатъчно, за да събуди надеждата ѝ. Дъждът се беше усилил, икономката беше скрила главата си под чадъра. Никой не я гледаше. Не и в този момент…
Бийти се отцепи от групата и хукна към плажа. Никой не извика след нея. Тичаше толкова бързо, колкото тялото ѝ позволяваше с придобитата наскоро тромавост, и забави, когато осъзна, че стои на пясъка сама.
Сиво море, сиво небе, напълно сама. Хенри го нямаше. Не беше дошъл. Никога нямаше да дойде.
Но само миг по-късно всичко се промени. Тя го чу да я вика по име.
— Бийти!
Обърна се. Той стоеше край пътя и ѝ махаше. Тя забърза по пясъка, хвърли се към него с такава сила, че се уплаши да не го събори. Но той беше силен и непоклатим като скала. — Мислех, че никога няма да дойдеш.
— Изгубих те! Родителите ти не знаеха нищо. Най-после Кора призна къде си. Никога няма да ѝ простя, че го е пазила в тайна.
Двамата прогизнаха от дъжда, но продължаваха да се притискат един към друг. Накрая той отстъпи назад.
— Ще те видят. Бързо. Ела с мен, взел съм колата на Теди.
Очите ѝ обходиха околността. Щяха да я видят. Икономката щеше да изпрати някого да я намери. Хенри я прегърна и я поведе към колата.
Вътре, на седалката, водата се стичаше от нея, докато дъждът се изливаше шумно върху покрива. Хенри не запали двигателя. Вместо това се обърна към нея и сивите му очи я приковаха. Пулсът ѝ беше забързан и оглушителен. Тя не посмя да заговори.
— Избягай с мен — каза той. Дали си въобразяваше, или дъхът му наистина миришеше на джин?
— Какво имаш предвид? — Само че вече беше прекалено късно. Той изрече думите, които тя толкова бе жадувала да чуе, но никога не бе дръзвала да си представи.