Опитах се да си втълпя, че часовата разлика винаги разбъркваше главата ми: другите хора просто се изморяваха, а аз ставах объркана и тревожна. След няколко дни и здрав, възстановителен сън щях да изгубя срамежливостта си пред Джош и нещата щяха да се върнат към предишното състояние. Седнах на пода под душа, горещата вода ме обля и аз затворих очи.
Леко почукване по вратата и гласът на Джош:
— Добре ли си?
— Да. Чудесно.
Той отвори вратата, стоеше напълно облечен и ми се усмихваше.
— Още изглеждаш страхотно, Ем.
— Стига — казах аз, смеейки се. — Не играеш честно, ти си облечен, докато аз…
Той разхлаби вратовръзката си и я изхлузи през главата си.
— Мога и аз да се съблека, ако искаш.
Изправих се, изключих душа и се протегнах за хавлиената кърпа, за да се прикрия. Той вече бе съблякъл ризата си — този гръден кош, тези ръце… поразителни — и се опитваше да издърпа кърпата ми. Хвана ме. Притисна ме силно към себе си и ме целуна. Дълбока, гореща целувка. Тялото ми се топеше в прегръдките му и хавлията се смъкна на пода. Но една малка част от мозъка ми ми казваше да забавя темпото. Да забавя веднага.
— Почакай — казах аз, когато Джош започна да разкопчава ципа на дънките си.
— Какво има?
— Още не. Аз… Още не.
Той се дръпна назад; аз вдигнах кърпата си.
— Нещо не е наред ли?
Да.
— Не. Или поне, не мисля.
— Да не е заради Сара и мен? Защото ти гарантирам, че това свърши.
— А кога започна? — попитах. — Не, не ми казвай.
Той не можа да срещне очите ми.
— Съжалявам, Ема, но се надявам, че миналото може да си остане в миналото. Ти ми липсваше толкова много. Ти си момичето за мен.
— Тогава ми дай няколко дена, за да дойда на себе си.
— Искаш ли да спиш тази вечер в стаята за гости?
— Може би ще е най-добре.
* * *
Бях напълно будна в два сутринта и гледах кабелна телевизия, когато Джош стана.
— Щях да ти правя компания — каза той, целувайки ме под дясното ухо. Ухаеше божествено.
— Няма смисъл и двамата да сме изморени.
Той включи кафемашината и се прозя.
— Какво ще правиш днес?
— Мислех да се обадя на някои от приятелите си, да им кажа, че съм се върнала.
— От балета ли?
— Може би. Ако това не ме депресира прекалено.
Той седна до мен, бавно повдигна крачола на пижамата ми и откри контузеното коляно.
— Толкова съжалявам. — После прокара палец по най-дълбоката част от белега от операцията.
— Беше трудно — казах аз. — Непоносимо.
— Ще танцуваш ли отново?
Поклатих глава. По телевизията даваха детска анимация, затова се пресегнах за дистанционното и го изключих.
— Боя се, че не.
Той внимателно спусна пижамата ми.
— Ще се опитам да приключа рано. Дръж включен мобилния си. Можем да се срещнем някъде за вечеря, както преди.
Видях го да излиза в мъгливата сутрин и се върнах на кушетката. Осъзнах, че се питам какво ли прави Патрик сега и си казах да престана. Нямаше да седя тук в Лондон и да мисля за „Дивото цвете“, както си седях в „Дивото цвете“ и мислех за Лондон. Бях направила избора си.
Бях му звъннала, разбира се. Веднага след като си резервирах полета, се обадих на Патрик да му кажа, че трябва да се върна в Лондон за неопределено време, и да му пожелая успех на концерта.
— Мина ще е разочарована — беше отвърнал той. Мътните да го вземат, произнасяше точно това, което знаеше, че ще ме накара да се почувствам виновна. Но като се изключи това, не ме помоли да остана. Нямаше внезапни декларации за любов. Какво щях да направя, ако имаше?
Мъглата над реката се вдигна и разкри ясна есенна утрин. Разрових се на дъното на куфара си за стария си тефтер с телефонни номера, за да потърся някои приятели. Приятели беше може би малко пресилено. Стари приятели, хора, на които бях изпращала въздушни целувки и бях обещавала да се обадя в миналото.
Първо обаждане: телефонен секретар.
Второ обаждане: никой не отговори.
Трето обаждане: не е вече на този номер.
Четвърто обаждане: човешко същество.
— Ало? Миранда ли е? — попитах аз с ясното съзнание, че звуча отчаяно.
— Да, Миранда.
— Здравей, Ема Блексланд-Хънтър е.
Кратка пауза.
— Ема?
— Знам, знам. Мина много време.
— Мислех, че си се преместила в Австралия.
— Бях там известно време, но се върнах. Искаше ми се да се видим.
— Би било чудесно, но днес следобед летя за Швейцария за един сезон на „Жар птица“. Ще се върна чак за Коледа.
За миг останах без думи. Някога това бе моят живот. Самолетни пътувания, нови театри в нови градове, обличане и гримиране, излизане на сцената под ярките прожектори… след това отдавах тялото си на музиката.