— Може би ще ти се обадя тогава — успях да произнеса аз.
Продължих да прелиствам тефтера си, попаднах на друга Миранда и внезапно вече не бях сигурна с коя точно съм разговаряла. Въздъхнах. Оставих тефтера с номерата. Знаех, че Аделаид ще е в репетиционното студио, ще изпълнява поръчките на Летящия Фашист. Тя поне със сигурност щеше да се радва да ме види. Беше време да се отърва от пижамата и да се наслаждавам на живота, към който толкова много бях копняла да се върна.
* * *
Последният път, когато бях в студиото, беше в нощта, когато се контузих. Миризмите на мястото — спрей за коса, препарат за чистене на стъкло, пот — почти ме разбиха. Поговорих кратко с рецепционистката и тръгнах нагоре по стъпалата, онези стъпала, да намеря Аделаид.
Вместо това се натъкнах на Брайън, артистичния директор.
— О, боже! — беше първото нещо, което каза. — Напълняла си!
Бях толкова изумена от това, че за миг не можах да кажа нищо. След това произнесох оправдателно:
— Не бях в състояние да правя нищо с това изкълчено коляно. — Думите му не бяха напълно истина: да, бях малко по-тежка от преди, но преди бях прекалено слаба. Кльощава. Всички балерини са такива.
— Я да видя — каза той и аз трябваше да повдигна полата си, за да му покажа белезите от операцията; той ги инспектира с готовност.
— Всъщност беше идеалният момент — произнесе той и смъкна полата ми. — Ако трябваше да преживееш травма, това беше най-подходящото време. Точно в края на кариерата ти.
— Аз съм само на трийсет и една.
Той сви рамене.
— Виждал съм те да танцуваш. Оставаха ти две години, ако имаше късмет.
— Ема! — По коридора се разнесе развълнуван глас.
— Аделаид! — Оставих Брайън да мърмори мрачно и прегърнах Аделаид.
— Кога се върна?
— Вчера сутринта. Можеш ли да излезеш за обяд? Имам да ти разказвам толкова много. — Понижих глас: — Джош ме помоли да се върна.
Очите на Аделаид се разшириха от изненада.
— Направил го е? И ти се върна?
— Това беше всичко, за което си мечтаех през петте месеца. — Думите излетяха кухи от устата ми.
Аделаид погледна часовника си.
— Алберто е в репетиция до 12:30. Какво ще кажеш за един ранен обяд?
— Физиологичният ми часовник е напълно излязъл от строя, така че няма никакво значение. Да излезем да хапнем.
Отвън на студената улица миризмата на печени кестени се смесваше с газовете от трафика. Не си спомнях Лондон да е толкова шумен, толкова пълен с миризми и движение. Почувствах се изнервена, дезориентирана. Но обвиних отново часовата разлика. Щях да свикна пак, разбира се.
Отидохме в едно малко кафене, в което се срещахме винаги в понеделник сутрин. Беше почти празно — малко късно за сутрешен чай, малко рано за обяд. Единствените други посетители бяха мъж в анцуг, който ядеше смокинова тарта, и слаба жена, която четеше „Дейли мейл“. Поръчахме и седнахме в едно ъгълче отзад, колкото може по-далече от високоговорителите, от които се лееше джаз музика.
— Значи — каза Аделаид, като зави зад ухото си кичур черна коса — Джош.
— Да. Джош.
— Как стана?
— Разделили се със Сара. Обади ми се. И аз се върнах.
— И… го смяташ за нормално?
— Разбира се. — Но се чувствах неловко в присъствието му. И не можех да се накарам да спя с него. Не ѝ го казах. — Макар да трябва да призная — казах аз, — че беше малко внезапно. Да поговорим малко за теб. Не мога да понеса изпитателния ти поглед.
Аделаид нямаше нищо против да сменим темата и ми разказа цял куп истории за живота с Летящия Фашист, към когото бе започнала да изпитва необяснима обич. Когато храната ни пристигна, ме накара да ѝ разкажа какво съм правила в Тасмания — нещо, което Джош още не ме бе питал — и аз изпитах лека меланхолия, докато ѝ разказвах. Приличаше ужасно много на носталгия.
В компанията на Аделаид най-после започнах да се отпускам, не се чувствах вече толкова странно и сюрреалистично. Мозелското вино помогна, сигурна съм. Скоро обаче тя трябваше да се връща на работа и излязохме на улицата, за да си хвана такси.
— Мислиш ли, че ще останеш? — попита ме тя.
— Предполагам.
— Хм.
— Хм? Какво означава това?
— Просто… Докато говорихме, спомена Джош само два пъти.
— Е?
— Обаче спомена някой си Патрик цели единайсет пъти!
Разсмях се, понечих да ѝ кажа, че сигурно ѝ се е причуло, когато зад ъгъла се показа едно такси и двете му помахахме да спре.
— Чао, Ема — каза тя, целувайки ме по бузата. — Ще се видим скоро. Може би за сватбата. — Тя ми намигна, но споменаването на сватба накара стомаха ми да се свие от страх.