Просто бях уморена. Това си повтарях в таксито. Бях уморена и не мислех логично, ето защо сега, когато бях в Лондон, не се чувствах толкова страхотно и въодушевено, колкото си мислех, че би трябвало. Часовата разлика и двете чаши вино на обяд заговорничеха срещу мен. Седнах на кушетката на Джош, опитах се да се съсредоточа върху телевизора, но съм заспала със слънцето върху бузата ми.
По-късно, нямах представа колко, се събудих от гъделичкане по крака. Нечии топли пръсти се движеха нагоре под полата ми, плъзвайки се между бедрата ми. Чувствах главата си гореща, бях замаяна и дезориентирана. Отворих очи и видях до мен Джош на кушетката. Ръката му продължи и се пъхна под ластика на боксерките ми.
Отблъснах я.
— Не, Джош.
— Не? — Той направи физиономия на обидено кутре.
Засмях се.
— Не. Още не мога да се адаптирам след пътуването. Ще трябва да ми дадеш няколко дни.
— Значи си прекалено изморена? Затова ли ми отказваш?
Изправих гръб.
— Не знам. Може би.
— Сигурна ли си, че това няма нищо общо с мен и със Сара?
Замислих се и осъзнах, че изобщо не ме интересува какво е правил със Сара. Макар че в началото ме интересуваше, и то много. Трябваше ли да се притеснявам? Не знаех как да отговоря на този въпрос.
— Не знам, мисля, че преодолях това — отвърнах предпазливо аз.
— Тогава какъв е проблемът? Тук си, отново сме заедно. Нека продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. — Гласът му стана тих и той прошепна в ухото ми: — Липсваше ми красивото ти тяло.
Какво ми ставаше, по дяволите? Мечтаех си да ми каже тези неща, да прави тези неща. Но сега, когато беше до мен, се чувствах неловко. Смутена.
— Съжалявам, съжалявам — казах аз. — Чувствам се странно. Сякаш не съм аз. Сигурна съм, че до уикенда ще съм се оправила. Когато можем да прекараме повече време заедно.
— Което ми напомня — каза той като стана и оправи вратовръзката си, — в събота вечерта сме на парти у Хю. Надявам се, че си съгласна. Става на четирийсет, организира го от месеци.
Хю беше скучният приятел на Джош от службата.
— Мен ли очакват, или Сара? — попитах аз.
Той не съзря хумора във въпроса ми.
— Теб, разбира се. Казах на всички, че си се върнала и че отново сме заедно. Не бива да си подозрителна.
Не тръгнах да се обяснявам, че не съм подозрителна. Той беше отишъл до шкафа за бутилка бърбън. Следвахме същата рутина, в която бяхме през последните дни на връзката си. Изпивахме по едно питие и готвехме заедно. Аз разказвах за деня си, той разказваше за своя. Но този път го слушах какво говори, опитвайки се да направя усилие. Знаех, че съм лош слушател преди да се разделим, че съм прекалено погълната от това да следя графика си за деня. Бях решила този път да направя нещата правилно.
Осъзнах с ужасно чувство на разочарование, че Джош наистина няма за казване нещо кой знае колко интересно.
* * *
Минаха два дни и нито един от приятелите ми не ме потърси, и така разбрах, че не са ми били никакви приятели. Не ги обвинявах, обвинявах себе си, обвинявах сцената. Просто всички се опитвахме да вървим напред, всички се преструвахме, че се обичаме, докато в действителност се катерехме по труповете си за по-голям и по-бляскав успех. Тези хора не са ми били приятели никога, както и аз на тях.
Така че какво трябваше да прави едно момиче без приятели? Тръгнах към библиотеката, разбира се. Хванах метрото до Сейнт Панкрас и отидох да потърся информация, каквато не можех да намеря в Австралия. Мислех, че Рафаел Бланчард може да се споменава в някоя книга в Британската библиотека.
Оставих си чантата и палтото, и си взех читателски пропуск. След като намерих книгите, седнах в едно изолирано кътче в читалнята и започнах да прелиствам. Той беше един от тримата Рафаел Бланчард, но успях да стигна до него, проследявайки една справка в книга от 1950 г., в която се говореше за дребен благородник от района на Уоруикшир. Признавам, тайно се надявах да открия, че прякорът на Рафаел е Чарли, че баба е имала афера с него и по този начин е получила безплатно фермата.
Страница 181 ме възнагради, но не по начина, по който бях очаквала.
Семейство Бланчард направили неуспешен опит да развият селскостопански интереси в колониите. Рафаел Бланчард бил изпратен от баща си да купи голяма овцеферма в Тасмания (далече в Южна Австралия, навремето наказателна колония). Бизнесът не потръгнал и той се върнал в Уоруикшир през 1935 г. Тръгнали слухове, че бил загубил фермата в игра на покер, но семейството му поддържало, че се върнал заради здравето си.