Ако не бях в библиотеката, щях да се разсмея на глас. Вместо това стоях там с глупаво изражение на лицето. Баба е спечелила „Дивото цвете“ на покер? Тя винаги се беше обявявала срещу хазарта, доколкото си спомнях. Възможно ли беше да е истина? Все пак беше получила фермата безплатно.
Прииска ми се да звънна на мама и да ѝ кажа, но това щеше да означава да призная, че съм в Лондон — което тя нямаше да приеме особено добре.
Затова попитах дали мога да преснимам страницата и я занесох със себе си в апартамента на Джош, където седнах да го чакам да се върне от работа.
* * *
Тялото ми бе излязло напълно от нормалния си ритъм. Не можех да държа очите си отворени през деня, затова пък се кокорех до съмнало. Джош ме целуваше сутрин за довиждане и отиваше на работа, и когато седмицата мина, започна да става все по-нетърпелив. Не се разтапях в прегръдките му, не исках да правя секс с него, отблъсквах го, щом се опиташе да ме приближи. Той не преставаше да ме пита какво ми става, но аз не знаех, така че не можех да му кажа.
В петък сутрин се събудих рано. Минаха няколко секунди, преди да разбера къде съм. Очаквах да чуя птици. След това отворих очи, но не бях в „Дивото цвете“. Бях в един служебен апартамент в Лондон с бръмчащо парно. Почувствах се изоставена: исках птици.
Почувствах се толкова далече от къщи.
Станах и си облякох халата, отворих тихо вратата на спалнята на Джош. Нуждаех се от топлина и успокоение, но се колебаех. Очите ми привикнаха към тъмнината, докато стоях там, и можех да видя очертанията на мускулестите му рамене. Той несъмнено бе все така великолепен, какъвто си го спомнях, само че разсъждавах над този факт, сякаш гледам филм. Нямах чувството, че това реално принадлежи на живота ми. В очите ми бликнаха сълзи. Бях забъркала такива глупости. Бях изоставила хора. В този миг започнах да подозирам, че съм преследвала една празна фантазия в другия край на света.
Пресметнах кое време е в момента в Австралия. Три и половина следобед. Патрик скоро щеше да се прибере вкъщи. Запитах се как ли вървят приготовленията за концерта. Може би можех да даря някакви пари или да изпратя цветя на Мина през интернет. Изпитах неистов порив да се обадя.
Оставих Джош да спи и отидох в кухнята. Светнах лампата, примигнах на светлината и вдигнах телефона. Зад прозореца имаше мъгла. Дневната светлина нямаше да дойде часове, ако изобщо успееше да пробие. Но там, където звънях, щеше да е ярък следобед.
Моника вдигна след второто позвъняване.
— Ало?
— О, Моника, здравей. Ема е.
Тишина, вероятно ледена.
— Патрик вкъщи ли е?
— Още не.
— Добре тогава. Радвам се, че те хванах. Може би ти дължа извинение.
— Не, не ми дължиш.
Поколебах се.
— Дължиш извинение на Патрик — каза тя. — И на Мина. И на Марлон. Както и на останалите от „Холихокс“. Но на мен не дължиш нищо и аз не бих го приела.
Почти ми прилоша от срам.
— Виж, знам, че си ядосана. Но казах на Патрик и той разбра.
— Така ли? Защото аз не можах. Обеща, че ще бъдеш тук за концерта, след което отлетя за Англия три седмици преди голямото събитие.
— По-сложно е, отколкото мислиш — казах аз. — Напуснах Лондон при трудни обстоятелства. Всичко, което исках, беше да се върна там.
— Това си беше очевидно — прекъсна ме тя. — Нашият малък град не ти беше достатъчен.
— Не е вярно — казах аз. Но беше вярно. Или поне преди си мислех, че е вярно. — Не очаквам да ме разбереш, но не съм имала намерение да наранявам никого.
— Наистина не ме интересува какво си имала намерение, Ема — каза Моника. — Но ти нарани много хора. Сега затварям телефона, преди Патрик да се е прибрал, защото не искам да знае, че си се обаждала. И ще те помоля да не го търсиш повече.
— Защо?
— Защото се нуждае от шанс да те превъзмогне. Така че можеш да правиш каквото искаш, за да успокоиш съвестта си, само не търси брат ми. — Гласът ѝ беше мрачен, страстен. — Той заслужава най-доброто, а ти не си такава.
Линията прекъсна и аз останах да се взирам в телефона, задушена от емоции. Беше права. Патрик наистина заслужаваше най-доброто. Някое чудесно момиче. Само че не можех да допусна мисълта той да е с някоя чудесна, някоя, която не съм аз.
— Ем? — Беше Джош. Облегнат сънено на касата на вратата към спалнята си. — Наред ли е всичко? — Утринната светлина хвърляше жестоки сенки по лицето му.
Оставих телефона.
— Да, така мисля. Просто се опитвах да се свържа с някого в Тасмания.
Той прекоси стаята и ме взе в прегръдките си, опрял горещи устни в шията ми. Щях да се разплача. Леко го отблъснах.