— Не чакам пазара — каза той. — Ако знаеш къде и кога, може да сключиш фантастична сделка. Например слухове за банкрут. Тогава хората винаги бързат да продават. Избрах си ваканционна къща в Брайтън от едно птиченце пред съда един ден. Тя нямаше търпение да се отърве, ако схващаш какво ти казвам. Плачеше на сутринта, когато отидох с договорите.
Джош се засмя. Той се засмя.
— Това е отвратителен бизнес — казах аз на мъжа с грубото лице. Той вдигна рамене, сякаш го молех да се отмести.
— Просто бизнес, миличка. Не ти харесва — не играеш. Само да не ми плачеш като останалите, които нямат. Ние, имащите, сме умните в тази игра.
Обърнах се към Джош:
— Вярваш ли на тези глупости?
Джош вдигна рамене, явно се чувстваше неловко.
— Това си е законна бизнес стратегия, Ем. Не си наясно много по въпроса. Но аз мисля, че той има право. Ние всички правим това, което трябва, за да вървим напред. Ти също го правеше, когато танцуваше. Господ знае, че пренебрегваше чувствата ми, когато се готвеше за шоу.
Разговорът продължи. Седях сред всичко това, когато осъзнах с внезапна яснота, че не съм искала да бъда тук.
Тези хора не бяха моите хора. Това бъдеще не беше моето бъдеще и аз бях направила ужасна, ужасна грешка. Бях излязла от този живот, след това се бях върнала в него, очаквайки всичко да е същото: и то беше, но аз бях различна.
— Джош — казах тихо.
Той не ме чу, продължаваше да говори с магната по недвижими имоти.
— Джош — повторих аз по-силно.
Той се обърна, погледна ме. Видях го в очите му. Той също го знаеше. Не беше глупав: бях се променила, това не би могло да продължи.
— Трябва да се прибера вкъщи — казах аз.
— Окей — кимна той, сграбчвайки чашата си бързо. — Нека само си допия виното, след това се отправяме право към къщи.
— Не — отвърнах. — Не вкъщи в твоя апартамент. У дома. Аз не принадлежа на това място.
За втори път тази вечер разговорът спря. Джош се засмя нервно.
— Ема, това не може ли да почака?
Аз поклатих глава.
— Откарай ме на летището. Искам да се върна в „Дивото цвете“.
32
Взех си такси на летището в Хобарт в седем сутринта австралийско време, но тялото ми нямаше идея какво време е всъщност. Бях напълно объркана, но за едно нещо бях напълно сигурна: че съм взела правилното решение.
— Накъде? — попита шофьорът.
— Ще възразите ли да ме закарате до Люинфорд? Ще ви платя наистина добре.
Той включи брояча.
— На вашите услуги.
— Първо на Батъри Пойнт — казах аз.
Не можех да си спомня точно адреса на Мина, така че насочих шофьора натам. Моника беше права: дължах извинение на момичето. Бях устояла на желанието да ѝ телефонирам, защото не бях сигурна дали ще разбере колко далеч е Лондон и какво означава, че съм заминала, при положение че трябваше да ѝ помагам по време на генералната репетиция.
Навън пред къщата помолих таксито да ме почака. Почуках на вратата и зачаках, докато слънцето грееше топло в гърба ми.
Отвори ми бащата на Мина.
— Здравейте, господин Картър — казах аз. — Мина тук ли е?
Той се намръщи и погледна таксито на улицата.
— Да не се каните да я водите някъде?
— Не, не, просто исках да ѝ кажа нещо.
Той не откъсваше очи от мен.
— Мина! — провикна се. — Имаш посетител. — След това ми кимна: — Заповядайте, влезте.
— Няма да се бавя. Броячът цъка.
Мина излезе. Когато ме видя, разцъфна в усмивка и хукна да ме прегръща. Аз разтворих ръце.
— Върнала си се! — възкликна тя.
— Върнах се.
— Марлон и Патрик казаха, че си заминала завинаги.
— Промених мнението си. Не исках да пропусна концерта ти. — Отстъпих да я погледна. — Толкова съжалявам, че тръгнах така.
Тя ме погледна безучастно. Осъзнах, че всъщност не е разбрала напълно какво съм направила, нито пък го е смятала за грях. Докоснах я по бузата.
— Ти си добро момиче. Нямам търпение да те видя как танцуваш.
Баща ѝ я побутна.
— Хайде, Мина, влизай вътре. Трябва да разменя няколко думи с Ема насаме.
Тя ми се усмихна и се прибра, както ѝ бе казал баща ѝ. Аз го погледнах с любопитство.
— Позволете ми да ви изпратя до таксито.
— Разбира се.
Тръгнах с него по пътеката, той явно се притесняваше за нещо, затова го попитах:
— За какво искате да говорите с мен?
— Съжалявам — каза той. — Мислех, че… не си давах сметка коя сте. Когато Мина ми каза, че сте известна балерина… добре де, това не означаваше нищо за мен. Мина не е много наясно със света. Но вие… съжалявам, задето си помислих, че вие просто… — Мисля, че той осъзна, че не може да продължи, без да обиди Патрик и Марлон, затова млъкна. — Съжалявам, ако съм бил груб.