Спряхме на пътеката до таксито. Така, както бях изморена и объркана от часовата разлика, разбрах, че сега е моментът.
— Господин Картър — започнах. — Не ме интересува какво мислите за мен. Но искам да ви помоля — да ви помоля настойчиво — да дойдете и да видите изпълнението на Мина.
Той не ме погледна.
— Много сте настоятелна.
— Отговорете ми: защо не искате да дойдете?
Между нас се проточи дълго мълчание. Шофьорът на таксито ни гледаше през прозореца. Слънцето се отразяваше във водата, топъл бриз подухваше в клоните на чинарите.
— Защото ще се чувствам много неловко.
Това беше последното нещо, което бях очаквала да каже, затова ми отне известно време, докато схвана. Беше толкова тъжно, че дори не можех да му се ядосам.
— Обещавам ви — казах аз, — че тя няма да ви разстрои. Ще ви накара да се гордеете.
Той поклати шава.
— Вие не сте аз. Не можете да го разберете. Обичам дъщеря си, Ема, но тя не е нормална тийнейджърка. Не мога да се преструвам, че е. Познавам я, виждам я всеки ден. Знам, че не може да танцува истински, и ако я видя как само се опитва, ще се разстроя. Тя няма нищо против. Радва се много на репетициите и подготовката. По-добре ще се чувства, ако не ме види да се свивам там на седалката си. — Той направи опит да се усмихне. — Ще е по-щастлива без мен.
Шофьорът се показа от прозореца.
— Още ли смятате да ходите в Люинфорд?
— Наели сте такси за целия този път? — попита бащата на Мина.
— Коляното ми още не се чувства добре при пътуване — отвърнах аз.
— Мога да ви закарам.
— Няма нужда. — Бризът развя косата ми и аз я отметнах от лицето си. — Обещавам ви — казах отново. — Момичето има талант.
Той сви рамене. Сметката на таксито ми растеше с всяка минута, така че казах довиждане и се качих в колата. Бащата на Мина продължаваше да стои замислено под слънцето, докато ние се отдалечавахме бързо по улицата.
* * *
Нямах представа какви продукти съм оставила в хладилника в „Дивото цвете“. Имах чувството, че е минала цяла вечност, а не само една трескава седмица. Инструктирах шофьора да спре в града и бързо отидох до магазина за хляб, мляко и полуготова лазаня. Когато излязох отново на слънчевата улица, буквално налетях на Пинелъпи Сайкс, която идваше насреща ми.
— Пинелъпи! — възкликнах аз и отстъпих.
— Ема! Мислехме, че сте заминали за Англия.
Тя вдигна вежди.
— Значи тогава оставате в „Дивото цвете“?
— Още не съм си направила окончателни планове. Исках да съм тук за концерта на „Холихокс“, за който помагах на Патрик Тейлър. — Понижих глас. — Ако ми прости.
— Сигурна съм, че Патрик ще ви прости. Но не съм сигурна за Моника.
— Да. Тя се държи много покровителствено.
— Всички знаем колко е покровителствена. — Пинелъпи подпря празната кошница на другия си хълбок. — Знаете ли, че Патрик беше сгоден преди няколко години?
Бодна ме несправедлива ревност.
— Наистина ли?
— Това свърши много зле. Младата жена се срещала по същото време и с друг мъж. Моника разбрала; тя беше тази, която трябваше да му каже.
Мислех си, че съм достигнала най-високата степен на вина спрямо Патрик, но съм грешала. Нищо чудно, че Моника ме мразеше.
Погледнах към таксито. Сметката беше вече астрономическа; нямаше значение, ако остана още някоя минута с Пинелъпи Сайкс.
— Трябва да ви кажа нещо — реших се аз. — Намерих паметник — кръст, с име върху него — в „Дивото цвете“. Под големия евкалипт близо до къщата. Пише „Чарли“.
Тя наклони глава на една страна.
— Така ли?
— Знаете ли нещо?
Тя кимна бавно.
— Може би. Проследявам някои от местните истории, както знаете. Имало един работник във ферма — всъщност много повече от работник, — който работил в Блай известно време. Чарли Харис. Бил известен с влечението си към работата и с високите си изисквания. Напуснал Блай през 1935 година и често съм се питала къде е отишъл. Чудила съм се дали не е отишъл в „Дивото цвете“.
Развълнувах се.
— Да! Сигурно е той. Баба явно много е разчитала на него. Мога само да си представя. Пинелъпи, мисля, че той е бил човекът, на когото е писала онова писмо. Сещате се, нали… секси писмото.
Но тя вече клатеше глава.
— Не мисля така, скъпа. Все пак говорим за трийсетте, когато на връзките с мулати не се е гледало с добро око.
— С мулати?
— Чарли Харис е бил абориген.
— О!
— Съмнявам се, че ѝ е бил любовник.
Но паметникът… точно срещу прозореца ѝ. Не казах нищо на Пинелъпи Сайкс, но бях почти сигурна, че греши.