Изправих се отново.
— Толкова съжалявам, Патрик. Не исках да ти изпращам такива объркани сигнали. Но аз самата не знаех какво искам. Трябваше да се върна.
— А сега знаеш ли? — попита той. — Знаеш ли какво искаш?
— Не искам Джош — отвърнах аз. — Със сигурност.
Между нас надвисна дълга тишина. Никой не докосваше кафето си. Предположих, че той се опитва да реши дали трябва да ми вярва.
— Трябва да тръгвам — произнесе накрая. — Да те оставя да се оправиш.
— Не съм спала с него — избъбрих.
— Това всъщност не е моя работа. — Гласът му беше студен и се почувствах неудобно, че го казва.
Видях го как тръгва към вратата и го попитах дали ще ме закара на генералната репетиция в сряда вечерта.
— Не мога. Трябва да пренеса останалата част от осветлението, така че няма да има място в колата. Но можеш да дойдеш с мен и Моника на концерта в събота.
В една кола с Моника за цял час. Потръпнах.
— Страхотно. Благодаря.
— Ще те взема в пет — допълни той.
— Очаквам с нетърпение.
Наблюдавах го как се отдалечава и се надявах, че не съм се издала.
* * *
Прекарах по-голямата част от седмицата в мислене. Да, разбира се, също така прах, пазарувах и пренастройвах биологичния си часовник. Но повечето работа протичаше в съзнанието ми. Знаех със сигурност, че животът ми в Лондон, живота, който бях смятала, че е онзи, за който мечтая, беше приключил. Не исках Джош — нямах представа защо някога изобщо съм искала Джош — и Лондон не беше чак толкова забавен без блясъка и високо платената кариера, която ме държеше заета. Но още не бях готова да се откажа от танцуването. Коляното никога нямаше да ми позволи да се движа отново като преди, но това не означаваше, че не мога да се радвам на движението, да преподавам или просто да гледам балет. Бъдещето ми вече не изглеждаше толкова мрачно. Всъщност, учудих се, че съм го виждала такова, при условие че бях жива, здрава и млада.
Единственото ми притеснение за бъдещето беше свързано с Патрик. Продължавах да отговарям и отговарям на целувките му във въображението си. Стараех се да не си фантазирам много, но ми се струваше, че не съм срещала по-добър мъж от Патрик. И че никога няма да срещна.
33
В събота следобед бях готова половин час по-рано и крачех из стаята. Бях нервна по много причини: че трябва да се срещна с Моника и че трябва да оставя у Патрик добро впечатление, което зависеше от представянето на Мина. Искаше ми се да бях видяла последната репетиция с костюми, да ѝ кажа колко е страхотна и колко се гордея с нея…
Мина. Внезапно ми хрумна една идея и се изненадах, че не съм се сетила по-рано. Качих се в спалнята си и отворих гардероба. Вътре беше короната ми от „Лебедово езеро“: Мина щеше да изглежда божествено с нея. Осъзнах с тъга, че причината, поради която не съм се сетила, е била, че съм била прекалено заета със себе си, белег за стария ми живот. Че съм била прекалено голяма егоистка.
Сложих короната в чантата си и слязох на първия етаж да чакам. Летният следобед сякаш трая цяла вечност, мек и благоуханен. Дълги сенки и ленив бриз. Патрик се показа на алеята точно в пет. Моника беше на предната седалка.
— Здравейте — казах аз и се качих отзад.
— Здравей, Ема — отвърна Патрик, включи на скорост и зави към пътя. После изгледа остро Моника, която произнесе едно недоволно „здравей“.
Облегнах се и се загледах през прозореца. Тя се държа хладно — ако не и враждебно — по време на цялото пътуване. За мое неудобство и за притеснение на Патрик.
Изпитах облекчение, когато спряхме на паркинга зад училището.
Патрик ни подаде билетите ни.
— Трябва да отида да оправя озвучаването — каза той. — Извинете ме.
— Искам да се видя с Мина, ако е възможно. Има ли проблем, ако стоя зад кулисите?
— Разбира се, че не.
Отидох отзад, където Марлон се опитваше да развесели децата. Децата бяха нервни, родителите също.
— Търся Мина — обърнах се аз към една майка.
— В другия край на сцената.
Заобиколих. Сцените по цял свят миришат по един и същ начин: на лак за коса, на грим, на нагорещени лампи. В това крило беше тъмно, един-единствен слаб прожектор осветяваше пътя ми. Заварих Мина да седи на стол и да се взира в далечината.
— Здравей.
Тя вдигна поглед и се усмихна.
— Здрасти.
— Вълнуваш ли се?
— Малко съм уплашена.
— Нормално е. Даже е добре. Най-големите балерини винаги мъничко се страхуват.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Това означава, че ги е грижа. Виж, имам нещо за теб.
— Какво?
Извадих короната от чантата си.
— Помниш ли я?
Тя се пресегна и я сложи на главата си. Оправих я, нагласих я стабилно, докато ѝ говорех:
— Аз вече не мога да танцувам, Мина. Не и по начина, по който го правех. Затова няма да мога повече да използвам тази корона. Искаш ли да я задържиш?
Очите ѝ се разшириха.
— Да, да, да!
— Трябва да си внимателна. Тя е много деликатна. Беше… — За нея не означаваше нищо че в Чехословакия я бяха изработили ръчно специално за мен. — Някога беше много специална за мен — завърших аз.
— Вече не е ли специална?
— Преформулирах „специална“ — казах аз и се усмихнах. — Вземи я. Стои ти много красиво.
Тя кимна.
— Знаеш ли какво? Татко дойде.
Бях шокирана.
— Това е чудесно. Ще се гордее много.
— След това ще ме заведе на пица. Аз наистина обичам пица.
Прегърнах я.
— А сега по-добре да отида да си седна на мястото. Късмет, миличка. — Оставих я да седи в тъмното, очарована от вълнението около нея.
Залата започваше да се пълни. Погледнах номера на стола си и видях, че е точно до този на Моника. Разбира се. Патрик беше взел билетите и те бяха един до друг. Стегнах се и седнах.
Тя погледна, но не каза нищо.
— Съжалявам — казах аз. — Искаш ли да се преместя на друго място?
Тя сви рамене.
— Няма значение. Скоро ще дойде една приятелка. — Тя потупа празната седалка от другата си страна. — Няма да се налага да водим любезни разговори. Мога да се преструвам, че не те познавам.
Не се сдържах и се разсмях.
— О, Моника. Нямах представа, че си чак толкова люта.
Ъгълчетата на устата ѝ се извиха, но тя не си позволи да се усмихне.
— Може ли да ти обясня нещо? — попитах аз.
— Можеш да опиташ.
— До съвсем скоро не знаех кое е важно. Мисля, че трябваше да го изгубя за известно време, за да разбера, колко много ми липсва.
Тя ме погледна.
— За Патрик ли говориш?
— Заедно с останалите неща.
Тя ме гледа мълчаливо няколко секунди, докато шумът и бърборенето се усилваха.
— Брат ми е влюбен в теб, Ема. Ако му разбиеш сърцето, ще те убия. — Сега се усмихна.
Леко, бълбукащо чувство мина по ребрата ми.
— Наистина ли? Влюбен?
— Не искам да ми се налага да те убивам.
— Няма да се наложи. Ще бъда добра.
Скоро след това приятелката ѝ пристигна и аз се облегнах и зачаках. Накрая всички места се заеха. Чуваха се нетърпеливи подвиквания. Затворих очи за секунда и си спомних — толкова много изпълнения, из цяла Европа — след това ги отворих. Тъгата изчезна.
Точно тогава видях бащата на Мина. Беше дошъл малко преди да затворят вратите и се опитваше да си пробие път до мястото си, настъпвайки хората по краката. Най-после седна, през четири седалки от мен. Седеше сковано, с ръце на бедрата. Гледах го известно време, но той не ме видя. В един момент осветлението угасна и се включиха прожекторите, аудиторията изръкопляска и концертът започна.
Първото парче беше провал. Най-малките деца бяха тотално уплашени и не започнаха да танцуват чак до деветия такт, след което настъпи пълна бъркотия и липса на всякакъв синхрон. Но въпреки това бяха весели и доволни, и публиката ги възнагради с бурни аплодисменти. Второто изпълнение мина по-гладко. Беше стара мелодия и няколко от децата бяха толкова решени да направят всичко както трябва, че подът трепереше под краката им.
Отпуснах се в седалката си, наслаждавах се на шоуто, на топлото усещане за общност. Почувствах се благословена.
Изпълнението на Мина беше последно. Музиката започна и шест деца в бяло излязоха и оформиха полукръг. След това Мина, като кралица с нейната корона, отиде грациозно до средата на сцената и се усмихна. Беше толкова красива, като звездна светлина. Повдигна ръце… и се понесе. Всеки такт беше прецизен, всяко движение на ръцете — пълно с енергия и внимание. До такава степен бях погълната от изпълнението ѝ, че забравих да следя реакцията на баща ѝ. При завършването на мелодията хвърлих поглед към него. Беше захлупил лице в шепите си и плачеше.