— Телеграфирах на Били в Австралия. Ще ми намери работа.
Вълна от замайване.
— Можем да бъдем заедно.
— Съпругата ти… — рече тя, мъчейки се да си поеме въздух.
— Не я обичам. Обичам теб. Обичам нашето дете. Моли никога няма да ни намери. Уредил съм за нас каюта в един товарен кораб от Лондон след осем дена. Имам четирийсет паунда. Ще дойдеш ли с мен? Сега? В Лондон?
Навън ужасният дъжд намаля. Бийти го погледна, мислите ѝ препускаха в главата: да изостави Кора, след като тя бе направила толкова много, за да ѝ помогне, да се премести далече от къщи, никога да не види отново родителите си… Но никоя от тези мисли не се задържа, защото в най-дълбоката си същност тя искаше да отиде с Хенри. И това желание надделя над всичко.
— Да — произнесе тя. — Да тръгваме.
* * *
Вечерта се спусна зад прозорците на малката хотелска стая в Бейсуотър. Бийти гледаше към улицата за Хенри; той закъсняваше. И с всеки изминал миг тя се питаше дали върши правилното нещо. Сигурно не беше правилно, разбира се, да губи вяра в него в момента, когато не го виждаше?
В съседната стая през тънките стени можеше да чуе как някой си подсвирква „Бай бай блекбърд“. Веселата мелодия беше в контраст със студа в стаята, сгъстяващия се мрак, потискащото предупредително чувство в сърцето ѝ.
Утре щяха да отплават с един товарен кораб, в който имаше достатъчно място за двама пасажери, но не и за стюард, който да ги обслужва. Хенри трябваше да върши работата на чистач, за да плати пътуването им. Щяха да минат през Индия и да стигнат в Хобард за осем седмици.
Осем седмици по море. В моменти, когато не беше уморена и обхваната от съмнения, това изглеждаше като приключение. Но сега ѝ се струваше ужасяващо.
Обещанията, които Хенри ѝ беше дал! Вечна любов. Да отгледат сина си заедно (беше сигурен, че е момче, един малък Хенри). Нов живот в нов свят. Щяха да се представят като съпруг и съпруга. Тя щеше да престане да се нарича Бийти Блексланд и отсега нататък да бъде известна като госпожа Хенри Макконъл. Щяха да си народят още деца; той щеше да работи здраво и да носи пари вкъщи. Щяха да си имат собствен дом и да остареят заедно.
Само че имаше прекалено много фалшиви тонове в тази негова симфония на въображението. Щеше да работи с Били Уайлдър. Съпругата му можеше да ги проследи. А той не бе успял да се накара да люби бременното ѝ тяло.
— Няма нищо — беше промърморил, отхвърляйки внимателно авансите ѝ. — Изглеждаш различно, това е всичко. Не като моята Бийти. Когато родиш детето, ще е отново като преди.
Ако Хенри не беше дошъл за нея в Моркъм хаус, щеше още да чака като другите момичета да роди и да остави детето. Тя погали корема си. Защо не можеше да се отърве от това колебание? В един момент искаше Хенри, бебето, новия живот. В следващия — не. Искаше ѝ се просто това да не се бе случвало.
Но се беше случило.
Ето го, крачеше нехайно по улицата. Беше завършил приготовленията по пътуването им и бе купил една чанта и огромни рокли за нея от един приятел на Теди в Падингтън. Бийти нямаше нищо, освен дрехите, с които беше излязла на плажа, а те скоро нямаше да ѝ стават.
Той погледна нагоре към прозореца, видя я, че го гледа и вдигна ръка за поздрав. Без усмивка. Това не му беше присъщо.
Не, тя трябваше най-после да престане да се съмнява. Да вземе решение, или по-скоро да остави сърцето ѝ да го направи вместо нея.
Утре пътуването щеше да започне. Утре нямаше да се обърне повече назад.
5
Ема: Лондон, 2009 г.
Закъснявах, но предполагах, че Джош е свикнал. Репетицията беше свършила навреме, облякох се и взех чантата си. Бях излязла с такива добри намерения от студиото на Шафтсбъри авеню — без да спирам да погледна нещо или да купя нещо, — но на Юстън роуд бях разпозната.
— Извинете! Извинете! — извика един глас след мен, приближавайки се.
Спрях и се обърнах.
Една жена на средна възраст и непохватната ѝ дъщеря тийнейджърка бързаха след мен.
— Здравейте — кимнах.
— Вие сте Ема Блексланд-Хънтър, нали? — попита жената, приглаждайки полата си.
— Да. Радвам се да се запознаем.
Жената погледна към момичето, после отново към мен.
— Това е дъщеря ми, Гленис. Обича да танцува. Ще ѝ дадете ли някакви съвети? Иска да стане като вас.
— Мамо! — възкликна момичето толкова ужасено, колкото само едно дванайсетгодишно момиче може да бъде.
Това беше моментът, в който трябваше да се усмихна любезно и да се отдалеча, да предложа извиненията си, да кажа, че съм ужасно заета и т.н. Но не можех. Баба ми винаги казваше, че добрите моменти трябва да се споделят и тогава ще траят вечно. Лондон беше градът на моите мечти като дете. Да живея и да работя тук, да напредвам в моята област беше чест, а да бъда приемана с такъв ентусиазъм от неговите жители беше нещо, от което никога не се изморявах. По природа не ме биваше кой знае колко с хората, особено с децата, но това бяха все пак само двайсет минути от живота ми. Така че докато трафикът бучеше покрай нас и дългият летен следобед се стопяваше, аз говорих с Гленис, дадох ѝ няколко съвета, танцувах с нея на тротоара, докато озадачените минувачи бързаха по пътя си към Кингс Крос или Сейнт Панкрас. Гленис се освободи бързо от стеснителността си, срамежливите ѝ очи се изпълниха с възбуда. Накрая ѝ дадох автограф на гърба на един стар пощенски плик и я окуражих да продължава да танцува.