Извадих короната от чантата си.
— Помниш ли я?
Тя се пресегна и я сложи на главата си. Оправих я, нагласих я стабилно, докато ѝ говорех:
— Аз вече не мога да танцувам, Мина. Не и по начина, по който го правех. Затова няма да мога повече да използвам тази корона. Искаш ли да я задържиш?
Очите ѝ се разшириха.
— Да, да, да!
— Трябва да си внимателна. Тя е много деликатна. Беше… — За нея не означаваше нищо че в Чехословакия я бяха изработили ръчно специално за мен. — Някога беше много специална за мен — завърших аз.
— Вече не е ли специална?
— Преформулирах „специална“ — казах аз и се усмихнах. — Вземи я. Стои ти много красиво.
Тя кимна.
— Знаеш ли какво? Татко дойде.
Бях шокирана.
— Това е чудесно. Ще се гордее много.
— След това ще ме заведе на пица. Аз наистина обичам пица.
Прегърнах я.
— А сега по-добре да отида да си седна на мястото. Късмет, миличка. — Оставих я да седи в тъмното, очарована от вълнението около нея.
Залата започваше да се пълни. Погледнах номера на стола си и видях, че е точно до този на Моника. Разбира се. Патрик беше взел билетите и те бяха един до друг. Стегнах се и седнах.
Тя погледна, но не каза нищо.
— Съжалявам — казах аз. — Искаш ли да се преместя на друго място?
Тя сви рамене.
— Няма значение. Скоро ще дойде една приятелка. — Тя потупа празната седалка от другата си страна. — Няма да се налага да водим любезни разговори. Мога да се преструвам, че не те познавам.
Не се сдържах и се разсмях.
— О, Моника. Нямах представа, че си чак толкова люта.
Ъгълчетата на устата ѝ се извиха, но тя не си позволи да се усмихне.
— Може ли да ти обясня нещо? — попитах аз.
— Можеш да опиташ.
— До съвсем скоро не знаех кое е важно. Мисля, че трябваше да го изгубя за известно време, за да разбера, колко много ми липсва.
Тя ме погледна.
— За Патрик ли говориш?
— Заедно с останалите неща.
Тя ме гледа мълчаливо няколко секунди, докато шумът и бърборенето се усилваха.
— Брат ми е влюбен в теб, Ема. Ако му разбиеш сърцето, ще те убия. — Сега се усмихна.
Леко, бълбукащо чувство мина по ребрата ми.
— Наистина ли? Влюбен?
— Не искам да ми се налага да те убивам.
— Няма да се наложи. Ще бъда добра.
Скоро след това приятелката ѝ пристигна и аз се облегнах и зачаках. Накрая всички места се заеха. Чуваха се нетърпеливи подвиквания. Затворих очи за секунда и си спомних — толкова много изпълнения, из цяла Европа — след това ги отворих. Тъгата изчезна.
Точно тогава видях бащата на Мина. Беше дошъл малко преди да затворят вратите и се опитваше да си пробие път до мястото си, настъпвайки хората по краката. Най-после седна, през четири седалки от мен. Седеше сковано, с ръце на бедрата. Гледах го известно време, но той не ме видя. В един момент осветлението угасна и се включиха прожекторите, аудиторията изръкопляска и концертът започна.
Първото парче беше провал. Най-малките деца бяха тотално уплашени и не започнаха да танцуват чак до деветия такт, след което настъпи пълна бъркотия и липса на всякакъв синхрон. Но въпреки това бяха весели и доволни, и публиката ги възнагради с бурни аплодисменти. Второто изпълнение мина по-гладко. Беше стара мелодия и няколко от децата бяха толкова решени да направят всичко както трябва, че подът трепереше под краката им.
Отпуснах се в седалката си, наслаждавах се на шоуто, на топлото усещане за общност. Почувствах се благословена.
Изпълнението на Мина беше последно. Музиката започна и шест деца в бяло излязоха и оформиха полукръг. След това Мина, като кралица с нейната корона, отиде грациозно до средата на сцената и се усмихна. Беше толкова красива, като звездна светлина. Повдигна ръце… и се понесе. Всеки такт беше прецизен, всяко движение на ръцете — пълно с енергия и внимание. До такава степен бях погълната от изпълнението ѝ, че забравих да следя реакцията на баща ѝ. При завършването на мелодията хвърлих поглед към него. Беше захлупил лице в шепите си и плачеше.
След концерта Моника остана с приятелката си. Щеше да прекара останалата част от уикенда в Хобарт. Останах да чакам Патрик, докато той и Марлон изпращаха развълнуваните родители и следяха за опаковането на озвучителната техника и осветлението.
— Съжалявам — каза Патрик, когато и последната част от оборудването беше натоварена на камиона. — Ще се прибереш късно тази вечер.
— Нямам нищо против. Никой не ме чака.
Той ми се усмихна.
— Убедила си бащата на Мина да дойде.
— Да.
— Аз щях да оставя нещата както са си. Но ти не го направи. Беше права.
— Поне за едно нещо да съм права.