— Добре, да се прибираме.
Нощта беше топла, със звезди над реката. В колата беше тъмно, с изключение на цветните лампички на таблото, които се отразяваха в кожата на Патрик. Радиото беше включено тихо, едва се чуваше. Говорехме на кратки изблици за концерта, за децата, след това настъпи дълга тишина. Широкото поле, благородните силуети на изсъхналите дървета, ясното звездно небе, магическата тъмнина и сред нея ние, които се носим към къщата ми.
Той спря в алеята, но не изключи двигателя. Искаше да ме накара да го помоля.
— Ще влезеш ли? — попитах аз.
— Сигурна ли си, че искаш?
Радвах се, че е тъмно и не може да види как се изчервявам.
— О, да.
Той изключи двигателя, излязохме и тръгнахме към входната врата. Намерих се в прегръдката му, преди да успея да си поема дъх. Устните му върху моите бяха твърди и топли. Обвих ръце около врата му и започнахме да се целуваме като тийнейджъри. Ръката му ме докосна по гърдите и имах чувството, че ме изгаря.
— Горе — казах.
— Горе — повтори той.
* * *
Събудих се, имаше птици. Пееха и чуруликаха шумно, както винаги. Отворих очи и видях Патрик, още спеше. Бледите му голи рамене над чаршафите. Патрик, гол, в леглото ми. Имах чувството, че ще припадна.
Гледах го известно време и накрая клепките му потрепнаха. Сгуших се до него и го целунах по рамото.
— Добро утро — прошепна той с ръка в косата ми.
— Вчерашният ден беше изненада.
Лежахме така, преплели ръце и крака, и слушахме веселия хор на птиците отвън.
После той ме попита:
— Какво ще правиш сега?
— Ти какво мислиш?
Той се измъкна от мен, седна и ме погледна.
— Концертът мина. Продаваш ли къщата? Връщаш ли се в Сидни?
— Разбира се, че няма да продам къщата.
— Значи оставаш?
— Предполагам, че трябва.
Той се усмихна.
— Ако искаш да остана.
По време на закуската направих списък на всички неща, които бях отлагала, защото не исках да се обвързвам с оставане.
— Купи нов хладилник — поръчах му аз. — С фризер, който работи.
— Акордирай пианото. Моля те — каза той.
— Освен това ще вземем телевизор. И истинска миялна.
— Ще бъде като дом.
— Това е дом — възразих аз. Щракнах с пръсти. — Главната спалня. Ще се преместя в нея най-после, както Моника ми казваше. Ще се преместя още днес.
След като се нахранихме, се качихме в главната спалня. Той ме люби там, на прашното легло, сладко и пламенно. Дръпнах завесите след това, погледнах евкалипта и си помислих за баба и Чарли.
— Ще купиш ли нов матрак за това легло? — попита ме Патрик, докато се обличах. — Пружините на този са се отпуснали.
Обърнах се. Той продължаваше да лежи, без риза, върху леглото.
— Може би. Но засега просто ще го обърна.
— Искаш ли да ти помогна?
— Разбира се.
Дръпнахме покривката на леглото, като кихахме от праха, и се заехме да обръщаме матрака на другата страна.
— Ема.
— Видях я. — Картонена папка, смачкана от годините между матрака и подматрачната рамка. Той повдигна матрака и аз я взех. След това го пусна на мястото му, седнахме на леглото и я разтворихме.
Снимки. Дузини снимки. Малкото момиченце, което и да беше то, в различни роклички и пози. На гърба на кон, играещо с кучета, наведено над градината, позиращо пред коледна елха.
— О, боже — прошепнах, докато ги прелиствах. Тук беше баба, млада жена с малкото момиченце, и махаше на някого зад обектива. И един висок, тъмнокож мъж, със скрито под шапката лице, седнал уверено на гърба на един кон. Продължих нататък: Чарли, беше написала баба на гърба. Показах я на Патрик.
— Мистерията е разгадана — каза той.
— Беше повече от мистерия. — Започнах да гледам гърбовете на останалите снимки. Едно име изникваше отново и отново. Луси. — Луси — казах аз. — Името ѝ е Луси. — Не знам защо това толкова ме развълнува; бях на път да се разплача.
— Питам се какво ли е станало с нея.
На дъното на папката открих писмо. Прочетох адреса.
— Заминала е за Шотландия — казах.
Патрик прочете адреса над рамото ми.
— Защо Бийти не го е изпратила?
— По същата причина, поради която никога не ни е казала за Луси. Едно незаконно дете тогава е означавало много повече. — Пликът беше запечатан.
— Ще го отвориш ли?
— Не ми се вижда редно.
— Отвори го — подкани ме той.
Подадох му го.
— Не мога. Ти го отвори.
Той отвори плика и извади едно писмо.
— Искаш ли да ти го прочета?
Кимнах.
Скъпа моя Луси,
Минаха много години, откакто те видях и те държах. Тогава беше само момиченце и лека като птиче, когато те прегърнах за довиждане. Знам, че Моли и баща ти са направили онова, което са мислели, че е правилно за теб, но ако знаех онзи последен път, че никога няма да те видя отново, щях да те държа много по-здраво. Никога нямаше да те пусна да заминеш.