Вече си голяма жена, ти самата имаш деца и сега, когато знаеш колко силна е връзката между майка и дете, може би ме съдиш, че съм те оставила да заминеш. Наистина се опитах да остана в живота ти, както знаеш. Когато ми каза да стоя извън него, ти повярвах. Разбира се, че не е трябвало. Трябваше да настоявам, защото още не си била достатъчно голяма и не си знаела какво искаш. Но ме беше срам — не от теб, никога от теб — а от самата мен, от миналото ми. Омъжих се за мъж с публичен живот и здравият разум ми каза, че трябва да те оставя на мира, още повече че ти самата настояваше да се освободиш от мен.
Но ние никога няма да сме свободни една от друга, аз и ти. Ти порасна в мен, излезе от тялото ми, биенето на сърцето ти зависеше от биенето на моето сърце. И когато се роди, се нуждаех от теб точно толкова, колкото ти от мен. Независимо какво се случва, тази връзка никога няма да бъде разкъсана. Моли, макар да ѝ харесва да си мисли, че тя е била майката, от която си имала нужда, никога няма да познае тази първична любов. Ние си принадлежим една на друга, Луси, макар и да сме разделени от толкова отдавна.
Не знам дали би приела това писмо някога в живота си, затова предполагам, че няма да го изпратя, но то ме накара да се почувствам по-добре, като ти казвам за обичта си отново и колко опустошена се чувствах от загубата ти. Една част от мен винаги да липсва. Моя Луси, мое скъпо момиченце с мека като коприна кожа. Никога не се съмнявай, че съм те обичала, че продължавам да те обичам и така ще бъде, докато звездите угаснат и настъпи вечна тишина.
Твоя любяща майка,
Бийти
Сърцето ми се сви. Любимата ми баба беше крила тази болка от всички ни в продължение на години. Патрик разтърка леко гърба ми. Не бях осъзнала, че плача. Накрая изтрих сълзите си и бях в състояние отново да погледна снимките. Бийти и Луси. Баба изглеждаше толкова красива и толкова щастлива.
— Тя прилича на теб — обади се Патрик.
— Всички го казват. Мама прилича повече на дядо. Висока и поразителна. Аз приличам повече на баба.
— Не, имах предвид малкото момиченце. Луси. Прилича на теб.
Взех една от снимките и я загледах изучаващо. Луси, която се усмихва. Наистина приличаше на мен. В усмивката, бабината усмивка. Моята усмивка.
— Какво ще правиш? — попита ме Патрик.
Обърнах се към него. Лицето му беше толкова меко, очите му бяха приковани в моите.
— Ще направя правилното нещо — отвърнах аз.
Епилог
Пролетта в Глазгоу беше официално настъпила, но на мен ми се струваше, че снегът изобщо не се маха. Разбира се, не бях навикнала към големите студове и Патрик се заяждаше с мен, когато си облякох допълнителни дрехи, преди да излезем от хотела.
— Не знам как ще се справиш с тасманийската зима — каза той.
— Тук има истински сняг — казах аз. — Студен сняг.
Пресякохме топлото фоайе и излязохме на улицата. Патрик имаше карта и я следвахме строго. Оказа се изненадващо лесно да намерим адреса на Луси Макконъл — или Луси Съдърланд, както сега я знаеха, — но изненадващо трудно да измислим как трябва да постъпим. Ако пуснех писмото, тя можеше да го отхвърли. Ако ѝ телефонирах, без да ѝ дам писмото, можеше да откаже да говори с мен. Реших, че единственият начин да стигна до нея е лично, с писмото в ръка. Останалото зависеше от нея.
Помолих мама да дойде с мен, но тя канселира полета си в последния момент. Не от ревност или лошо чувство към Луси; а за да не я объркаме прекалено много изведнъж. Ако Луси искаше, щеше да има време за мама и за вуйчо Майк, и за голямо, шумно събиране. Виждах ролята си единствено като човек, който да предаде писмото.
— Тук е. — Патрик спря пред една запусната къща с добре поддържана градина.
Вдигнах очи към входната врата, дъхът ми се превърна в облаче пара.
— Толкова съм нервна — казах на Патрик.
— Искаш ли да дойда с теб?
Кимнах.
— Добре тогава. Хайде.
Отидохме до входната врата и оставих Патрик да почука, защото знаех, че може да го направи много по-уверено от мен.
— Ти ще говориш, обаче — прошепна той.
— Съгласна. — Бръкнах в чантата си за писмото.
Отвътре се чуха стъпки. На прага застана възрастна жена.
Косата ѝ в по-голямата си част беше посивяла, но в нея още проблясваха червени кичури.
— Мога ли да ви помогна? — попита любезно тя.
Когато ми се усмихна, почти си изпуснах нервите: ехо от баба ми. Светът за миг спря да диша.