— Много ви благодаря — каза момичето, притискайки плика към гърдите си.
Майката кимна одобрително.
— Беше такова удоволствие да се запознаем с вас. Отдавна съм фенка на марката на баба ви, знаете ли? Има нещо в кръвта на жените от вашето семейство. Такава креативност, такъв порив.
Прехапах си езика, за да не кажа: „Не познавате майка ми!“ и се обърнах да продължа пътя си. Закъснявах. Силно закъснявах.
Въпреки всичко пристигнах в ресторанта преди Джош. Резервираната ни маса чакаше и аз седнах със страхопочитание пред острите ръбове на сгънатите ленени кърпи и дискретен шик. Джош беше роден да е привилегирован; за мен стигаше само да закъснея и вече се чувствах като измамница, чакаща да я потупат по рамото с любезното: „Не ви е мястото тук“.
Минаха десет минути. Него още го нямаше. Това беше необичайно. Живеех с него в просторния ни апартамент под наем в Челси от шест месеца и той се движеше като по часовник. Щом алармата звънне — и той е на крак! Не като мен, да натиска бутона отново и отново, вкопчена към последното тънко парченце от съня, докато го чувам да си обува обувките до входната врата и виновно да ме подканя да ставам. Щом е казал, че ще се прибере в шест, значи ще е вкъщи в шест: не по-късно, не по-рано. Ако нещо извън контрола му го задържа… ще се обади и…
Телефонът ми! Включила ли го бях изобщо?
Започнах да ровя из чантата си. Мразех проклетото нещо, но Джош беше настоял. Не бях съвсем наясно с всичките му функции и в деветдесет процента от времето забравях, че го притежавам. Всяка седмица се натрупваха по дузина позвънявания в гласовата ми поща. Просто игнорирах изморителната работа по прослушването им; това отнемаше време от по-важните неща.
Напипах го… Четири пропуснати обаждания. Започнах да прехвърлям функциите, опитвайки се да си спомня как да стигна до гласовата си поща, когато чух вратата на ресторанта да се отваря, пропускайки за миг шума на уличния трафик. Вдигнах очи, знаех, че е той.
Усмихна се. О, тази усмивка. От нея започна всичко. Усмивка, която загатваше за мъжа под полираната повърхност, за примитивни импулси и страст, балансирани от безупречни маниери. Никога не ме е бивало много с мъжете до Джош. Не че съм нямала гаджета, разбира се, но имах архив от такива с големи мечти и никакъв начин да бъдат осъществени: да са артисти и амбициозни рок журналисти. Джош беше амбициозен и с остър ум, работеше в борсова фирма и произхождаше от старо благородническо семейство с ужасно много пари. Любовта, която разцъфна в гърдите ми към него, беше страстна и пламенна.
Само че тази вечер имаше нещо различно в усмивката му — нещо предпазливо, нещо възпиращо — и аз застанах нащрек.
— Съжалявам, че закъснях — каза той като седна и направи знак на келнера.
— Няма нищо. Сега вече знам как се чувстваш — пошегувах се.
Той не се засмя, дори не изглеждаше да ме е чул. Махна отново на келнера; поръчахме вино, но каза, че ни трябва още малко време, за да изберем менюто. Сплете пръсти и известно време ги гледа.
— Как мина денят ти? — попитах аз.
Той вдигна очи.
— Майка ми се обади.
— О? — Семейството му се беше преместило в Испания преди година; още не ги познавах. — Наред ли е всичко?
— Да. Да. — Той отново се огледа. Нещо го притесняваше, това беше сигурно. — Пристигат в Париж за една седмица. Майка ми, баща ми, сестра ми. Искат да се срещнем там.
— Страхотно, аз… — Напрегнах се за датите на ангажиментите ми… По дяволите, къде беше Аделаид, секретарката ми, когато най-много ми трябваше? Какво трябваше да правя през октомври? „Жизел“ щеше ли да е минала? Но Джош стоеше сега пред мен и ме молеше да се срещна със семейството му. Знак — недвусмислен знак, — че мисли за по-трайно обвързване. Седмица в Париж с него щеше да е чудесно. Никога не бяхме пътували далеч заедно. Аз винаги бях прекалено заета. В този момент изведнъж се сетих: кастинга за Коледния сезон. Не можех да го пропусна.